Търсене
  • Елена Татарова

Забравените училища на България: село Петрово

Актуализирано: преди 7 дни


Днес се отправяме на пътешествие до едно от безбройните закрити училища в България. Натъкнахме се на него случайно без да го търсим, а то ни очакваше с отворени врати.

На входа на село Петрово

Поемайки на юг към село Петрово неминуемо си припомняме отминалото лято макар да е началото на октомври. Заключено между нежните склонове на Южен Пирин и величествената гръд на Славянка, селото е изпълнено с аромат на грозде, билки и потайности. Чувстваме се като в кошер, където ведно се стрелкат забързано пчели и хора с навити крачоли и запретнати ръкави - гроздобер е. Цялата олелия е контрастна на малкото схлупени къщи, едва павираните улици и поддаващите огради. Единственото спокойствие и хлад в тази южна земя идват от планината - тя сякаш знае, че селото много скоро ще се изпразни и ще остане насаме с него.



Кристиана Тонова

На входа на Петрово ни посреща Криси или както я знаят всички в това село и околните - на Лесничков внучката. Енергично и усмихнато маха с ръка и ни повежда към родната къща на дядо си. По наредените щайги, пълни с грозде, разбираме, че и къщата е пълна с хора - чест, която й се отдава на гроздобер и на събора по Гергьовден. Макар да сме в разгара на оживлението, някак не оставам с впечатление, че в селото може да има четиристотин души, а пък така бях чела, че се водят по регистрация. Питам се: дали има четиридесет? И колко от тях са деца? А къде ли ходят на училище?


ОУ „Братя Миладинови“ отвън

ОУ „Братя Миладинови“

Училището намираме лесно - във всяко българско село има такова и често е най-голямата сграда в пейзажа. И както в почти всяко българско село училището е пустеещо, изоставено, рушащо се - само черупка на един изчезнал организъм. Не помня кой беше казал: “Като затвориш училището и селото умира.” Тук този процес вече се е задействал. Основно училище “Братя Миладинови” е с почти стогодишна история, чийто отпечатък може да се проследи само в спомените на малкото останали негови възпитаници. Голямата сграда ни гледа тъжно, а разбитите й прозорци приличат на десетки отворени очи, вцепенени от ужас.


ОУ „Братя Миладинови“

Налага ни се да разместим нахвърляните географски карти, указателни табла, боклуци и дървета, за да проникнем в училището. Някога този вход е приветствал над седемстотин ученици дневно в двойни и тройни паралелки от първи до осми клас. Вратите му затварят преди години, когато децата стават под тридесет. Най-близкото работещо училище е ОУ “Христо Ботев” в Катунци, а следващото - в Сандански. Именно в тези училища ходят двете деца от селото.


Работа в клас - ОУ „Братя Миладинови“

Класна стая в ОУ „Братя Миладинови“

Образователните табла в класна стая на ОУ „Братя Миладинови“

Влизаме внимателно като в храм и започваме да изследваме необятния свят, в който хиляди деца са се учили да четат, писали са първите си изречения, играли са на жмичка и са мечтали край географската карта. Подът е обсипан със стъкла, учебници, тетрадки и други артефакти от училищното ежедневие. На някои от дъските все още стои неумело написано “Работа в клас” - кой ли е бил дежурен последно? Макар мазилката да се рони все още личи живият зелен цвят, който нежно улавя слънчевите лъчи и успокоява. Поглеждайки към прозореца, съзирам безкрайните гори на Славянка - какво ли не бих дала за класна стая с прозорец към планината?

Падналата дъска в една от класните стаи

Класна стая в ОУ „Братя Миладинови“

Сепвам се от гласа на Криси - “Госпожо, вижте този буквар.” “Госпожо” - една дума, която тези стени отдавна са забравили. Усмихвам се на моята ученичка, тя ми се усмихва обратно и изведнъж в мъртвилото се заражда малко пламъче на споделеност, знание и вдъхновение. Питам я какво е най-важното, което е научила в училище. “Най-хубавото, което съм научила в училище е да си добър и справедлив със съучениците и учителите си”. Споделя ми, че тук на село й харесва повече - спокойствието, уединението, планината - просто “да намериш някое спокойно място, да слушаш как водата тече от чешмата и да учиш. Това в града не може да го намериш за жалост, няма много такива места. Но го има на село. Просто тук сутрин като станеш и видиш гледката, искаш да останеш още поне един ден.” Надявам се тези думи да сгряха прашната душа на училището - ето един ученик за него.


Класна стая в ОУ „Братя Миладинови“

Стари математически пособия

Стари помагала за краснопис

Излизаме на двора и вдишвам от лековития въздух на Петрово. В разговор с Георги Шушаров разбирам за бурните ученически години с паралелки от по над 30 деца; за бягането от час; за вечерните визитации от учителите; за проверката на личната хигиена и сутрешната физзарядка; за поливането на цветята, които децата сами са отглеждали. Истории, в които може би ще се припознаят толкова много хора - споделени, но и много лични; истории, които нямаше да съществуват без рушащата се пред мен сграда. Защо позволяваме разрухата на нещо, което събира в себе си съкровените мечти и преживявания на тези ученици? Защо не съхраняваме тези истории?


Старо помагало за четене

Обратният път ни превежда през селския хоремаг и кръчма, който традиционно е затворен по обяд. Единствено дядо Стойчо е останал на пост и сърба блажено оранжево безалкохолно. Поспираме при него, запознаваме се и се впускаме охотно в неговите спомени. Първоначално училището е било само начално и се е помещавало в по-малка сграда, чиито основи можем да видим зад черквата. С нарастване на населението през 50те години на негово място се появява нова, голяма сграда, а старата започва да се използва като конюшня. По-късно в нея са направени примитивни стаички за настаняване на всички мигранти, идващи от Гърция. Училището винаги е изпълнявало повече от образователната си функция, то е средище на култура, на идеи, на обогатяване, а в този случай - подслон и пристан за хората в нужда.


Дядо Стойчо

Връщайки се в младежките си години, Стойчо обрисува една картина на селото, която трудно мога да си представя, гледайки празните улици и пустеещите къщи.

“Селото беше пълно с народ. Събота и неделя бяха дни за разходка - от централата до гробището пътят беше пълен от двете страни - едни насам, едни натам. Първо имахме забави в училищния салон, от там се местехме в кръчмата до 10 часа, после нашите моми се прибираха, а ние отивахме при яновските моми в село Яново и така до полунощ. Е, бях ерген тогава.”

Стойчо се развеселява от тези истории и почти мога да видя младежа, който е кръстосвал селата и е събирал тютюн по нивите. Питам го къде са сега всичките тези хора, които са пълнили улицата от двете страни. “Хора ли? Ей тука сме десетина пенсионери. Ученици няма, на Тоциловите големият учи по Сандански, а по-малкият е в Катунци. Това е.”


Тетрадка за първи клас, намерена в ОУ „Братя Миладинови“

Поемаме обратно към Лесничковата къща, а по пътя Криси ми разказва за дядо си Кръстьо Лесничков. Дядото й също е учил тук до седми клас и е бил “пълен отличник”. Когато е излизал на паша с овцете и козите или както ги наричат в Петрово “брави”, винаги е взимал със себе си книга и тефтер за писане. Обичал е да чете с часове, сгушен сред нивите, въпреки или именно защото са му забранявали. След седми клас принудително прекъсва училище, за да работи наравно със семейството си. Любовта му към знанието го кара да напусне родното си село и да се премести в София. До края на живота си обаче приема Петрово за най-красивото място на света - заради спокойствието, въздуха, гледката на планината и любимия му връх Гоцев.

Виждам, че Криси разнася със себе си дебел тефтер и я питам дали не следва примера на дядо си. Отговорът й ме озадачава....

Останки от книги, ОУ „Братя Миладинови“

Картина, ОУ „Братя Миладинови“

“Чрез дневника аз си общувам с дядо, пиша му какво правя в ежедневието си. Дядо ми беше много близък, помагаше ми за всичко и след като почина сякаш бях сама за себе си. Всяко лято идвахме тука и просто си почивахме от всичко. Първо пътувахме с влак до Сандански, а после с автобус, но 4-5 часа път си заслужаваха, за да видя сутрин гледката, да я оценя и да си почина. Често е имало случаи, когато той идваше тук, за да свърши някаква работа по нивата, а аз му помагах. Веднъж бях до колената в кал, но не ми пречеше, защото знаех, че така му е по-лесно на него. Това са забавни и незабравими моменти. Той беше много специален човек и сега въпреки че го няма, той ме вижда където съм и се радва на каквото правя, и го оценява надявам се.”


Криси, четяща дневника си.


Стара картина, намерена на последния етаж на училището

Сигурна съм, че е така. Става ми някак топло и хубаво - значи не всичко е безвъзвратно изгубено. Достатъчни са един човек, едно село, една планина, едно дете и историята, традицията и любовта продължават да живеят. Преди няколко часа дойдох като гост в едно непознато село. Сега се опитвам да гледам на него с очите на Криси - родната къща на дядо й се изпълва със спомени; нивите са отрупани със смях и усилия; планините ми разказват своите предания. Гордея се с Криси и начина й на мислене, възхищавам се от спокойствието и пълнотата на вътрешния й свят. Питам се дали и аз нося така прародителските си завети? Може би е време да посетя отново моите северни села, които са поизбледнели в съзнанието ми. Дали някой отгоре и мене ще гледа?


Питам Криси къде й се иска да я види дядо й. “Искам да ме види на връх Гоцев. Искам да отида, защото планините бяха любими на дядо, а сега и на мен. Колкото и да е трудно, когато се качиш горе и видиш гледката, разбираш, че си заслужава.”


Покривът на училището.
Зазиданият прозорец в училището

Обраната асма на Лесничковата къща ни изпраща с тъга. Даваме си обещание, че само след месец ще се срещнем отново тук, но този път с поглед устремен във връх Гоцев.



Криси със своето куче Бела, на път за връх Гоцев

Текст: Елена Татарова

Снимки: Янко Морунов

  • Facebook
  • Instagram

© Plamnina Foundation

2020-2021