Забравените училища на България: село Петрово
Актуализирано: 23.05.2021 г.
Днес се отправяме на пътешествие до едно от безбройните закрити училища в България. Натъкнахме се на него случайно без да го търсим, а то ни очакваше с отворени врати.
Поемайки на юг към село Петрово неминуемо си припомняме отминалото лято макар да е началото на октомври. Заключено между нежните склонове на Южен Пирин и величествената гръд на Славянка, селото е изпълнено с аромат на грозде, билки и потайности. Чувстваме се като в кошер, където ведно се стрелкат забързано пчели и хора с навити крачоли и запретнати ръкави - гроздобер е. Цялата олелия е контрастна на малкото схлупени къщи, едва павираните улици и поддаващите огради. Единственото спокойствие и хлад в тази южна земя идват от планината - тя сякаш знае, че селото много скоро ще се изпразни и ще остане насаме с него.
На входа на Петрово ни посреща Криси или както я знаят всички в това село и околните - на Лесничков внучката. Енергично и усмихнато маха с ръка и ни повежда към родната къща на дядо си. По наредените щайги, пълни с грозде, разбираме, че и къщата е пълна с хора - чест, която й се отдава на гроздобер и на събора по Гергьовден. Макар да сме в разгара на оживлението, някак не оставам с впечатление, че в селото може да има четиристотин души, а пък така бях чела, че се водят по регистрация. Питам се: дали има четиридесет? И колко от тях са деца? А къде ли ходят на училище?
Училището намираме лесно - във всяко българско село има такова и често е най-голямата сграда в пейзажа. И както в почти всяко българско село училището е пустеещо, изоставено, рушащо се - само черупка на един изчезнал организъм. Не помня кой беше казал: “Като затвориш училището и селото умира.” Тук този процес вече се е задействал. Основно училище “Братя Миладинови” е с почти стогодишна история, чийто отпечатък може да се проследи само в спомените на малкото останали негови възпитаници. Голямата сграда ни гледа тъжно, а разбитите й прозорци приличат на десетки отворени очи, вцепенени от ужас.
Налага ни се да разместим нахвърляните географски карти, указателни табла, боклуци и дървета, за да проникнем в училището. Някога този вход е приветствал над седемстотин ученици дневно в двойни и тройни паралелки от първи до осми клас. Вратите му затварят преди години, когато децата стават под тридесет. Най-близкото работещо училище е ОУ “Христо Ботев” в Катунци, а следващото - в Сандански. Именно в тези училища ходят двете деца от селото.
Влизаме внимателно като в храм и започваме да изследваме необятния свят, в който хиляди деца са се учили да четат, писали са първите си изречения, играли са на жмичка и са мечтали край географската карта. Подът е обсипан със стъкла, учебници, тетрадки и други артефакти от училищното ежедневие. На някои от дъските все още стои неумело написано “Работа в клас” - кой ли е бил дежурен последно? Макар мазилката да се рони все още личи живият зелен цвят, който нежно улавя слънчевите лъчи и успокоява. Поглеждайки към прозореца, съзирам безкрайните гори на Славянка - какво ли не бих дала за класна стая с прозорец към планината?