top of page
Търсене

Забравените училища на България: селата Биволяне и Бели Пласт


Рутината на забравените училища


Лесен начин да разпознаеш един учител е като го чуеш да нарича националните и религиозните празници “ваканции”. Така през една Великденска ваканция се отправихме към Родопите. Вече ни беше станало традиция, тъй като за толкова много почивни дни имахме нужда да се откъснем от цялото си ежедневие, а Родопите са достатъчно далечни и необятни. Стъпвайки там винаги имам чувството за една “друга България”, в която съм гостенка и от която се различавам културно и житейски. Именно тези различия ме омагьосват всеки път и правят скорошното ми завръщане неизбежно. 


Старият път от Биволяне за Кърджали


Пътуването ни минава през предимно мюсюлмански села, чиито минарета се белеят от километри на нежно зелената пролетна трева. Температурата е над 28 градуса и по обед въздухът се пълни с тежест и очакване. Обедните песни от джамията създават усещане, че се движим насън в някакъв пустинен мираж. Силен звук от клаксон ме изважда от унеса - той е толкова продължителен и настоятелен, че ме залива тревожност. В следващия миг пред нас изскача минибус - мобилен магазин - единственият магазин, обслужващ околните двадесетина села и махали. 



Мобилният магазин на Себахтин


Така се запознаваме със Себахтин, собственик на магазин на колела и човек, който познава всички и всичко в региона. В микробуса е хладно и наблъскано със стока, грижливо подредена и в най-малките ниши. Себахтин е от този край и е топлата връзка между хората от различните махали. Взимаме си по един сладолед, а той с охота ни заразказва за своите младежки премеждия и училището, в което е учил през осемдесетте - ОУ “Сергей Румянцев” в село Биволяне. 



ОУ "Сергей Румянцев", село Биволяне


Решението е взето и се отправяме на пътешествие “до края на пътя на картата”, който води до село Биволяне. Заобиколени сме от блажени стада крави и овце, които все едно винаги са били част от пейзажа. Не е чудно откъде идва името на селото - както по-късно местните ще ни кажат “Това сега тука е нищо. Едно време колко овце, крави и кози имаше - беше пълно с добитък. Цялото село миришеше на животно.” Надолу по пътя селскостопанските животни отстъпват място на стада лопатари, бизони и диви свине - достигнали сме Ловно стопанство “Студен кладенец” - края на пътя и сякаш края на картата на България. По скатовете на хоризонта са пръснати малки махали, които са на един хвърлей камък разстояние, но не са свързани с пътна мрежа - само с коларски пътища и чрез магазина на Себахтин. Едно време ги е свързвало и нещо друго - училището.



ОУ "Сергей Румянцев", външен изглед


От околните села, от махалите по-долу, отвсякъде се събираха и идваха ученици. Най-умните деца от околията идваха тука да учат. И не само тука имаше училище - първо направиха в Момина сълза, Равен, Нановица и чак после тука. Само в Биволяне 1000 души живееха, а сега няма и 30.” - това научаваме от Мухарем, бивш възпитаник на ОУ “Сергей Румянцев” и настоящ шофьор на такси в Кърджали. “Сега има път и ходя с колата, но едно време като нямаше път за коли и хващах ей онази пътека и пет километра пеш до Лисиците, от там по моста през язовира и хващах автобуса за Кърджали.”



Хаос в застой


“Едно време, преди да има училище тука, децата са учили в медресето (мюсюлманско училище) към джамията.” Сега джамията е част от религиозния комплекс Елмалъ баба теке, който включва тюрбе (мавзолей), джамия и религиозни сгради. Чуваме вече познатия клаксон на подвижния магазин. Оказали се за втори път на трасето на Себахтин, се спираме на приказка вече като стари приятели. Той ни черпи по бира “за вашия празник, Великден демек”. Благодаря учтиво и си спомням как на миналогодишното ни Великденско пътуване из Родопите единствената традиция, която успяхме да спазим, беше боренето с яйца, любезно предоставени от продавача на билети на Дяволския мост край Ардино. Другата причина за внезапната поява на Себахтин е, че нещо се е сетил - недалече от тук в село Бели Пласт имало бивш учител - той бил учен човек и можел да ни разкаже повече. 



Панорама село Бели Пласт


Както в Биволяне, така и в Бели пласт не е трудно да открием причината за името, което селото носи - меки бели скали го обгръщат от всички страни. Както по-късно ще разберем в скалите има наличие на минерала зеолит, който придава характерния им розово-бял цвят и насища водата с лековита сила. В близост се намира и природният феномен Каменните гъби, който привлича множество туристи, но ние не сме от тях, защото търсим друга находка. Точно с едно питане намираме къщата на учителя Ракит Местан, който веднага ни кани да седнем на сянка. Тук на пейката пред селската къща Местан бавно и методично, по учителски, подхваща своя разказ.



ОУ "Христо Смирненски", село Бели Пласт


“Отначало децата са учили горе в джамията. И майка ми е учила там. Имало е учител и ходжа. Учителят е бил само за българската азбука. Майка ми знаеше даже и песни на български. Отначало училището е било само три стаи, но после го разшириха още по мое време, когато бях ученик. Направиха още три стаи, та общо шест. После и те не стигнаха, та взехме бараки, а аз по това време бях вече учител. Основно училище “Христо Смирненски”, така се казваше. Направиха и ремонт преди да го затворят през 2007 година - една година преди да се пенсионирам. Имах учителски стаж 39 години и 2 месеца, така че се наложи да поработя в един завод, за да се пенсионирам.”



Зад заключени врати


“Аз съм петдесети набор, роден съм тука, завърших училище тука, после гимназията в Свищов, обиколих цяла България, обучение в София, после Плевен, пак Свищов и от Свищов като свърши казармата седемдесета година се върнах тука. Кандидатствах биология и ме приеха в учителския институт с 6 от 600 кандидати за 30 места. После ме назначиха тука в Бели пласт за учител по биология, химия, география и трудово обучение. Когато дойдох имаше между 250 и 280 деца, които ходеха по цял ден на училище.” В този тих, натежал от жега празничен следобед ми е трудно да си представя, че над 250 деца са изпълвали училището някога. Животът сякаш е спрял, за да слуша разказа на Местан, в унисон с кудкудякането на домашните птици из двора.



Новите обитатели


“Обичах да водя децата на екскурзии из България - мятаме по едно одеало на гръба и се качваме на влака. Ходехме по градовете, през които минава влак, а във влака слагаме едното одеало отдолу, едното отгоре и така пътувахме от град на град. По-късно вече и с автобус започнахме да пътуваме. Даже и във Варна на море съм ги водил - стават рано, събират миди, плуват. Абе, хубаво е, но е и ужас, има си рискове като си на екскурзия. Трепериш. Е, май месец тука като цъфнат джанките и започнат да се катерят и постоянно наблюдаваш, броиш ги - малко като животните.” Неволно се усмихвам, защото това треперене ми е до болка познато.



Един последен кош


“То всичко се връща де, и аз не съм много-много слушал. Помня като бях в първи клас нямаше павилиони, закуски и такива неща. Каквото майка е сготвила вкъщи за вечеря, по малко слагахме в торбата, защото и чанти-манти, такива неща нямаше. Та всичко в торбата и така го носихме на училище. И в едно междучасие аз стоя отвън и ям, а пък часът почнал, но аз си продължавам. Идва даскала, видя ме, че ям и започна да събира от всички деца - кой каквото носи за ядене, го събира и ми го слага в пазвата, за да ме откаже да ям. Аз пък се радвам, една такава обратна реакция, че ми слагат неща за ядене, защото съм от много бедно семейство.” Местан се развеселява искрено и заразно от своя разказ - почти мога да видя малкото закръглено момче, което крачи към училище, стиснало в ръка торбичка със снощнта вечеря. 



Въпроси без отговори


“Семейството ми беше толкова бедно, че всички живеехме в една стая - в единия край на стаята имахме теле, по средата налягаме ние, но нямахме легла, направо на земята, а в другия край - покъщнината. Бяхме пет деца и беше трудно да ни изхранват. Най-малкият ми брат се роди много късно, голяма разлика има с нас. Баща ми не го искаше, казваше на майка ми в болницата да го оставят, че е много късно вече за деца, а пък тя не даде. И сега брат ми е кмет на селото.” Така благо разказва за детството си Местан, че създава впечатление, че нищо не му е липсвало. Колкото и малко да е имал, в разказите му се крие някакво богатство.



Пейка за спомени


“Първата ми жена беше учителка също - преподаваше френски, турски и география. От нея имам една дъщеря и тя завърши български и немски, но не иска да става учителка. Вика - децата много палави, татко, ти как си се справил тогава? Викам - тогава имаше уважение, а и познавах родителите на всички деца. То повечето от родителите са ми били ученици. Мои възпитаници имам навсякъде - доктори, адвокати. Навсякъде имам мои деца.” Близо четиридесет години учителски опит - почти цял човешки живот - в една класна стая, в едно училище, в едно село в Родопите. Тук се крие богатството на Местан - не в разнообразието и събитията на неговия живот, а в многобройните житейски пътища на неговите деца.  


Време е да напуснем Родопите като тихо се изнижем през Хасково и автомагистрала "Марица". Поглеждам назад - планината е все същата - магична, необятна и далечна. Разкрила е малка част от тайната си в тази наша среща - точно толкова, колкото да ме размечтае за завръщане. 




Текст: Елена Татарова

Снимки: Мария Иванова


55 преглеждания0 коментара

Последни публикации

Виж всички

Comments


Commenting has been turned off.
bottom of page