Винаги се чувствам приказно изгубена в Родопите, пълни с мистика, непознати, бездънни и всепоглъщащи. Още от дете си ги представям като надиплена пола, която се стеле спокойно, поредица от нежни хълмове и дълбоки гори, криещи тайнства, които препускат на изток, докато не се изгубят в Тракия. Чувството за въздушност и фееричност в Източни Родопи е подплатено от хармоничното лакатушене на Арда, която с постоянство вае своите меандри в скалите. Опиянени от живописния пейзаж и подсилвани от топъл южняшки вятър, в началото на декември се озоваваме пред табелата за село Бориславци. Времето спира за миг и започва да тече наобратно. Дошъл е моментът да се потопя в нечия забравена история.
Почти никога не избирам училищата и историите целенасочено. Те идват при мен случайно, заради някого, поради стечение на обстоятелствата или някакъв знак на съдбата. Който както иска да го нарича, но се оставям на интуицията си, потока от събития и еклектиката от истории, картини, спомени и усещания. С Бориславци не беше по-различно. Така се случи, че у нас се нанесе нова съквартирантка, която наскоро беше ходила на гости на баба си и ми показа снимки от нейното село. Една снимка ме привлича силно, защото вече очите ми са чувствителни за забравени училища. На фасадата на рушащата се сграда има огромна соц рисунка на работливата българка и нейните съселяни, които събират реколтата и вървят “от изобилие към благоденствие”. Крилатите пропагандни фрази ме оставят с горчив привкус, но грубите форми и жизнените цветове на социалистическия реализъм ме изпълват с носталгия тъй като са първия фон на моето детство.
Няколко седмици по-късно поглеждам картината в очите. Давам си сметка, че тя е била пример и вдъхновение на безброй деца и учители, които с цветните си връзки и престилки са рецитирали и пели думи, които не разбират. Този артефакт оживява пред очите ми и до днес на всеки училищен патронен празник, чийто сценарий е претърпял козметична, но не и смислова промяна. Парадоксално е как се сменя държавна форма на управление, образователна система, наличие на нова технология и методи на комуникация, но когато няма ценностна промяна в човека от системата, сме обречени да повтаряме методите, начините и поведенията на отминалото време в очакване на различен резултат. Декември не е най-силният месец за учителите.
Влизаме в училището, но посещението ни е възпрепятствано от липсата на под. Прескачаме от греда на греда и балансираме умело докато търсим парчетата на поредната история. Така се чувствам и в класната стая, балансираща и жонглираща с теми, въпроси и отговори, понякога като на театър, а понякога като на цирк. Всяка от трите ми бивши ученички, които са с мен възприемат гледката по свой си начин и се улавям, че ми е по-интересно да наблюдавам тях и техните реакции отколкото нещо друго. Вили, аналитична и вглъбена, прочита с поглед една емоционална история и по начина, по който се бръчка челото й, съм сигурна, че си задава безброй въпроси. Зори, любознателна и енергична, прескача от предмет на предмет, удивлена ту от това, ту от онова, обръщайки му по малко внимание, защото забързаното й съзнание не може да му отдели повече. Криси, добродушна и смела, иска да е първа във всяка стая без да се притеснява от опасностите, може би защото добрината й понякога я прави сляпа за тях.
Ивето е събрала сведения кой може да ни даде информация за историята на училището. Така за първи път чувам името на Георги Борисов, бивш учител, който в селото е познат на всички. От минувачи разбирам, че всеки ден идва към 10 часа в магазина в центъра, затова сядаме на по кафе и спокойно се любуваме на пейзажа докато го чакаме. Започвам да си изграждам представа за него и се чудя дали ще мога да го позная. Чуденето приключва, когато виждам усмихнатия мъж, когото всички поздравяват и за когото отстъпват назад, за да мине. Учениците остават такива за учителя, независимо, че училището за тях е приключило преди десетилетия. След като излиза от магазина с вестник и кафе в ръка го заговарям. Казвам му кого търсим и го питам дали го познава. Той се усмихва, подава ни днешен вестник и казва: “На шеста страница ще намерите Георги Борисов”. На страницата откривам негова статия, а той ми се усмихва, “Разбра ли сега кой е Георги Борисов?”. Усмихвам се и от проницателно сините му очи разбирам, че това няма да е случайна среща.
През 1956 година Георги започва да работи в училището, след като е командирован от Плевен. Работит тук 30 години до 1986, когато училището затваря врати, а учениците се прехвърлят в близкия град Маджарово. Там той преподава до 1994 година, когато се пенсионира. “Беше гъмжило от деца, на две смени. Училището вътре - излепено, намазано, хигиена, дюшеметата бяха чисти, защото ходихме по терлици. Много работи внедрявахме. Още като дойдох втората година им направих в работилницата електрически звънец. Сложихме го вътре в салона и той се чуваше отвънка. През 1962 година донесох магнетофон Смарагд - голям, тежък като куфар. Беше им много интересно на децата и хората в селото като цяло, че може да записва говор. Аз преподавах по руски тогава и още с влизането в клас децата ме поздравяваха като започваха да пеят. Имам бивши ученици в селото, сега вече са пенсионери, но още си спомнят стихотворения на руски, които са учили при мен.”
“Направих им кръжок по ракетомоделизъм, когато излетя първата ракета в Съюза. Когато се връщах към Плевен отивах до ОСО, където имах приятел, който ми даваше някакви материали. После се връщах в училище и ги сглобявахме заедно в час по ръчен труд. Всеки си правеше ракета, най-напред едностепенни ракети с двигател. След това минахме на двустепенни ракети с парашут. Отивахме на игрището и ги пускахме като всеки си набождаше ракетата на една метална пръчка и запалваше фитилчето. На 20 метра имаше окоп, където залягахме и гледахме как ракетата излита нагоре, а после се спуска с парашутче.” Няма как да не се сетя за сцената от филма “Сбогом, Ленин!”, в която Алекс и приятелите му изстрелват ракети в задния двор на училището си, по подобие на кумира си Зигмунд Йен. Мисля си как благодарение на Георги стотици деца са имали незабравими детски преживявания, които с чистота и откровеността си са най-близкото нещо, което имаме до щастие.
“След време въведох и хората в училище. Понеже нямахме радио и аз записвах музика на магнетофона като ходех по различни места. После в училище го слагахме на прозореца и пускахме музиката в голямото междучасие. Децата нямаха търпение да дойде този момент и се хващаха да играят хора. Всичко живо играеше и момчета, и момичета. Най-много обичаха тракийското хоро и северняшкото дунавско хоро.” Тук с Георги разбираме, че сме от един край и започваме да си припомняме кое село къде беше. Разговорът продължава по-приятно, тъй като сме изградили връзка помежду си само защото сме от един край. Толкова голямо е значението на чувството за принадлежност, че се свързваме със земята, сякаш пускаме корени.
Съселянин на Георги минава покрай нас и любопитно ни пита:
- Какво правиш, Жоро?
- Говоря тука с едни младежи от нашия край.
- Те от вашия край са само хубави хора.
- Такива сме.
Макар да живее от 66 години в Бориславци, Георги завинаги ще бъде от Северна България.
“Всяка година имахме екскурзии, а групите за Северна България ги водех аз. Маршрутът беше Панорамата в Плевен, кораба Радецки в Козлодуй, а накрая във Враца за тържествата на Ботев. Понеже имахме график с настаняването за целия маршрут и направихме нощувката у нас в Пелово като ги настаних вкъщи и при приятели.” Опитвам се да си представя олелията, която се получава навсякъде при идването на 50 деца, натоварени на автобус, които пътуват от селото си към вълнуващите градове на Северна България. Същата олелия предполагам, която съпътства нас, когато водим децата извън града и навътре на среща с природата.
Задавам традиционния си въпрос “А деца има ли?”. Георги се обръща към Наско шофьора, който седи на съседната маса, и повтаря въпроса ми. “Те са писани повече по принцип, но сега карам две. От Ефрем има четири. Ама те ходят да работят и да помагат за събирането на дърва. Та като имат изпити и ходя с джипа да ги събирам по баирите.” Отговорът не ме учудва особено, даже напротив, на 140 човека в селото две деца пак е нещо. С липсата на деца, училището е ненужно, а с неговото разрушаване се прекъсват и играта по улиците, и смеха на двора, и изстрелването на ракети и честването на празници. “А преди празниците се празнуваха редовно, големите ученици с червени връзки, по-малките, чавдарчетата, със сини връзки. Тук хората са много музикални и пеят страшно красиво.” добавя учителя.
Докато слушам Георги умислено се чудя дали не съм загубила пламъка си за преподаване. Малко съжалявам, че се срещаме в един тъмен за мен момент. Тъмен тъй като ентусиазмът и атмосферата от класната стая отново са заключени в електронна среда. Питам го коя е най-голямата награда на учителя. “Тогава нямаше техника, нямаше телефони и радиоапарати, а всичко излизаше от учителя и разчитаха изцяло на нас. Едно време, за да се обадиш по телефона трябваше да идеш до пощата, да дадеш заявка за утрешния ден в колко часа и с кой град искаш да се свържеш. Отиваш на другия ден, влизаш в кабинката и приказваш. Така че това е, децата да те слушат с интерес, да те гледат в очите и да пеят, това са най-хубавите моменти.” Може би всичко трябва да е толкова просто. Или както ми казва чистачката в училище “Децата те обичат и те слушат. А една детска усмивка, една детска прегръдка са ти най-голямото богатство.”
Komentáře