Забравените училища на България: селата Розово и Равногор
- Елена Татарова
- 16.03
- време за четене: 7 мин.
Актуализирано: 26.03
Когато започнахме инициативата със “Забравените училища на България” нямахме идеята, че ще продължава с години, ще ни среща с толкова хора и ще ангажира съмишленици. Беше просто хрумване в разговор между двама души - единият ще снима, другият ще пише. И така, тръгнахме на път, без конкретна цел и посока, спирайки тук-таме по селата и оставяйки училищата сами да ни “намерят”. Пет години по-късно, малко позабравила инициативата, подметнах на доброволците в нашата Фондация - “Да си намерим едно забравено училище?” без да знам дали изобщо ученици и студенти в днешно време ще се вълнуват от това. Неподправеният им ентусиазъм бе единственото, от което имахме нужда, за да тръгнем на път. Ентусиазъм и свободно време, разбира се, а какъв по-хубав повод от 24-и май - денят на българската азбука, писменост и култура и славянската книжовност. Най-красивият празник.
Някъде в съзнанието си пазя спомен за голяма изоставена училищна сграда в село в Баташка планина и заедно с екипа се отправяме натам. Слизайки от магистрала Тракия, влизаме в равните пазарджишки села, в които баби са накацали пред портите си с първите плодове на своите градини. Насочваме се към Бесапарските ридове, където неизменно се сещам за една практика сред колониите на розовия скорец - хиляди, хиляди птици, бързащи и крякащи се стрелкат насам-натам, за да оповестят на всички, че пролетта е тук. С един поглед към зелените хълмове насреща виждаме, че пролет е пукнала по всички гънки на Родопите.
Пътят ни минава през Брацигово и скоро се озоваваме пред величествената сграда на Народно читалище „Васил Петлешков – 1874“. Честването на 24 май тук е в разгара си - децата кръжат на рояци, едни в носии, други в костюми, почти всички с цветя в ръце, и бързат да заемат местата си, съгласно програмата на празничния ден. Учителки ръкомахат, някои усмихнати, други напрегнати, а гостите се тълпят на стълбите в очакване. Отминаваме настоящия празник, защото сме тръгнали на разходка към миналото и се отправяме навътре и нагоре към селата Розово и Равногор, спокойно почиващи в зелените прегръдки на планината.
Пътят се изкачва стръмно нагоре, подминаваме Розово и скоро се озоваваме на голяма планинска поляна, която сякаш нарочно и потайно е скрита сред високите смърчови гори - стигнали сме в Равногор. На площада попадаме на трима мъже, излезли на припек и ги питаме за упътвания към училището. За сетен път с почуда ни казват: “Ама какво училище? То всичко е разрушено и изгорено!”. Да, да, знаем, затова сме тук. Не след дълго сме пред зиналите порти на Основно училище “Отец Паисий”, построено през далечната 1851 година и затворило врати близо 160 години по-късно за последните си седем ученици.
Сценарият в училището е познат - разхвърляни чинове и столове, разпилени снимки и спомени, ученически пособия, учебници, последни надписи по дъската, нечий бележник, старателно изписани тетрадки - всички артефакти на училищния живот, чийто най-голям празник тече в момента. А тук? Тук е само празно. Как ли е изглеждало училището за празника? Какви са били честванията, подготвяни с трепет от учители и ученици? Тълпял ли се е селският народ пред портите в очакване?
Отправяме се отново към площада, където почти няма хора. На една пейка съзираме две жени, унесени в разговор и се насочваме към тях в търсене на истории. Така случайността ни среща с Николина Билбилева - учителка в детската градина на Равногор повече от 20 години. Поздравяваме се с “Честит празник”, запознаваме се поименно, минаваме набързо темите кой от къде е, имаме ли общи познати, дори само да са познати със сходни имена, споделяме, че всички ни свързва едно професионално поприще и оставяме Николина да излее своите спомени.
“Петдесет години съм тука вече. Първата детска градина, в която съм работила, беше едно избено помещение. Долу, направо в избата, две групи бяхме - едната група до обяд, а другата следобед. После ни направиха нова градина, прекрасна, с много деца, голям персонал и така. Но поради миграцията не остана никой и аз завърших последната си група с шест деца. Училището и то с малко деца завърши, а едно време всичко имаше - класни стаи по биология, химия, физика - вътре с животни. Имахме доста паралелки, доста учители. Всичко беше пълно, красиво, щастливо - голям колектив. Много ученици завършиха после висше образование, въобще равногорци са много умни. Те и моите деца все тука са учили.”
Нейните деца отдавна не са в селото - както много други са тръгнали да търсят препитание другаде. А колко и деца има в селото сега? “Сега деца в селото няма. Има едно детенце само, което учи в Пещера. Всички са по града, в чужбина и вече имаме само внуци и правнуци, които ни идват на гости. Хубаво ни е селото с хубави традиции и хубави хора, но запустя. Преди избори сме 200-250, а около избори сме над 500. Сега има хора, които купуват къщи, но това нас не ни топли, защото те идват само за лятото, а ние после зимата сме си самички. Останахме си само със спомените.” Николина някак унесено замлъква, но после изведнъж се оживява.
“Нямаме деца за постоянно, но идват на празници. Затова имаме много празници - Свети Илия, който се празнува с голям курбан на параклиса Света Елена, близо до Бекови скали; Празникът на младежта и Петровден. Младежките вечери са много хубави - три дена на тоя площад, седем-осем ката хоро се вие с духови оркестри и народни песни. Всеки знае коя година кой набор празнува и дори 20 младежи да имаме, пръснати по цяла България, за младежките вечери идват. Идват и бащи, майки, дори от чужбина, този празник всички го знаем.” Да, когато не можем да сме заедно и близо в делниците, нека поне сме обединени в празниците. И нека празниците ни да са много.
Николина продължава разказа си с няколко посещения от чужденци в селото. “Имахме едно посещение - то три-четири години продължи, такива с чужденци, вид помощ за възрастните хора - така дърва да им нарежат, нещо да им почистят, боядисат. Но и те ни зарязаха, не знам защо, сигурно заради липса на средства. Преди години имаше пак една група чужденци, които дойдоха да развиват дейност с народни танци в читалището.” Посещението на Жорж от Чехия, който свири на гайда; паркираната в центъра кола с по-далечна регистрация; ние самите с нашите въпроси и търсения, се превръщаме в събитие. Скоро ми става ясно, че всичко, което е отвъд делника и рутината на селото, е своеобразен празник.
Какво в тези привидно несвързани събития е така празнично? Едва ли са чак толкова специални и влиятелни - все пак са само прашинка в битието на селото. А то е застинала във времето картина - мегдан, църква, разрушено училище, баба на пейка, почитани светци и празници, параклис някъде в гората и разбира се народната песен, която да огласи и овековечи тази картина. “Имаме и ние певческа група - ‘Родопски бисери’ се казва”, споделя Николина. “Около десетина женички сме. Караме ние някакъв живот, за нас си е интересен, трябва все някак да го поддържаме тоя дух. Имаме едно дете, баба му е в групата и ни видяло в носиите и казало - “Бабо, искам и аз носия”. И какво да правим, ще го обличаме - един даде едно, друг друго, гердани, сукмани, ризи. И така го зарадвахме. Може веднъж да я облече, но важното е че е проявило интерес.”
Това значи е празникът в тези събития - проявеният интерес, любопитството какво става по тези места, какво може да се почерпи от опита и историите на тези хора, които “само със спомените са останали”. Бездънен кладенец от истории уж случили се само тук, а повторили модела си и във всяко друго село. Един колективен празник на спомени и традиции. А как ли са празнували днешния ден? “За празника сутринта се бяхме събрали десет даскалици-пенсионерки, които сме останали тук и се почерпихме в сладкарницата. И това ни беше празника, колкото да си спомним. Но човек трябва да има търпение, за да го приеме всичкото - и хубаво, и лошо.”
По обяд обръщаме колата назад и се спускаме към село Розово. Слънцето е високо и пече здраво, а в селото не се мярка жива душа. Само едно непрестанно жужене се чува във въздуха, наситен с аромат на роза и цъвтене. Природата се обновява и изпълва с живот, така че никога няма пълна тишина през пролетта. Става ни ясно, че тук по-скоро ще снимаме, отколкото да интервюираме. Масивната сграда на Основно Училище - Интернат “Георги Бенковски” е безмълвна, но не съвсем пуста - едно магаренце кротко пасе в двора и превръща снимките в по-предизвикателни от очакваното.
Започваме да търсим с кого да побъбрим и току пред училището срещаме Хари и котката Стефка, които се припичат върху малка пейка до портата под надвиснал трендафил. Хари е възпитаник на училището, а майка му е била учителка в него, но силният припек и обедна умора надделяват над разказвача у него. Упътва ни към центъра на селото, където може би ще имаме повече успех , но за жалост и там не срещаме никого. Пием по една студена вода и се връщаме да се уверим дали случайно не сме объркали мястото. Хари се усмихва и шеговито ни казва: “Центърът на всяко село се знае - най-широкото място в селото, където обикновено има по някой луд. Щом е нямало никого, значи и лудите са се прибрали.”
Обратният път се простира пред нас и се спускаме по него, унесени в разговори за съдбата не тези училища, селата и техните жители. Кога, ако не сега, по време на празник, да си спомним за тях? Имат ли място изобщо в забързаното ни ежедневие? Колко неща, хора, места слагаме в графата “само по празници”? Колко често полагаме усилие да поддържаме паметта жива? Ентусиазмът и надеждатата на младежите ме завладяват отново - “трябва да носим духа на тези кътчета, да го поддържаме жив, а защо не и да съживим самите училища?” Докато споделяме ежедневието си с такива хора, животът ще е пъстър и неслучаен. И всеки ден ще е празник.
Текст: Елена Татарова
Снимки: Зорница Гайдарска, Николай Ангелов, Диана Загорска
Comments