Търсене

Забравените училища на България: село Петревене

Актуализирано: 8.01



Рядко гледам телевизия, но така се случва, когато нямаш телевизор. Това крие рискове разбира се - мога да пропусна някоя смислена и вдъхновяваща история, но се случва за сметка на блаженото невежество към артефактите на поп културата у нас. Телевизията е забавление, което практикувам, само когато съм на гости на нашите или около Коледа. Така се случи, че в един семеен следобед дядо ми беше надънил телевизора, докато аз се опитвах да уча за изпит. Историята от екрана ме дърпаше към себе си и все по-трудно можех да се фокусирам върху материалите по метеорология. Разказваше се за Петревене, едно село, през което всеки път минавахме, когато посещавахме моите села. Едно село, в което не подозирах, че има забравено училище с жива история. Слушайки, мълчаливо си дадох обещание, че ще го посетя, стига пътят ми да ме заведе натам.



По-малко от година по-късно вече стоях пред вратата на училището в Петревене. За първи път обаче знаех точно кого търся - Йорданка Велчева, дамата, за която беше репортажът по телевизията. Спрях първия случаен минувач, който ме насочи да питам за нея в магазина. Магазинерката ме насочи към съдържателят на кръчмата. Той ми посочи трима работници, които пиеха бира и явно се познавът с мъжът й. Те пък ми дадоха неговият номер. Така само за 15 минути вече имах среща с нея на следващия ден. Само по селата изпитвам такова топло, уютно чувство хората да се притичват на помощ без да ти задават много въпроси.



Йорданка идва забързано към училището. Неделя е и е посрещала гости, но отделя следобедът си за нас. Училището е порутено като всички други, в които сме влизали, но има специален живот и предназначение, в три от своите стаи благодарение на Йорданка и други доброволци. Поздравяваме се бързо и макар да е по ноемврийски студено, усещам, че от нея струи една добрина и топлина, заради която усмивката и очите й контрастират на рушащия се пейзаж. “Нашето училище е в това състояние благодарение на един бивш кмет, който не харесваше тогавашния директор, защото бил с по-нетрадиционен начин на преподаване. Затова беше решил да го махне, но като не успя да го направи през общината, просто реши да затвори училището. Иначе в селото имаме много деца.” - споделя Йорданка.



“Моето приключение тук започна преди около година и половина с опита ми да възстановя това училище в някакъв нормален вид за деца. Започнахме работа по една програма, която имаше за цел да подготви дечица на 2-3 годишна възраст за детска градина. Тъй като тук нямаме детска градина и училище, децата ги извозват с автобуси в други населени места. Родителите имат притеснения да пращат малките деца толкова далече. Първоначално ни казаха, че трябва да осигурим помещение, а те ще ни осигурят играчките и някакви средства. Викам си ‘Къде, къде? Хайде тук в училището!’. Предложихме една стая в тази сграда, но ни казаха, че е в много окаяно състояние и не знаят как ще можем да я ремонтираме. Казах им само да кажат, че ги задоволява като пространство, ние ще намерим начин. И така сговорна дружина планина повдига - кметът ни осигури малко пари, ние от читалището малко пари, Сдружение “Знание” малко пари, ремонтирахме помещението набързо и казахме “Давай, ще го направим.’ И така започнаха нашите занимания с дечицата. С много малко средства - 1000 лева, сега ще ви покажа какво направихме.”



Направеното наистина е изумително, а Йорданка ни развежда с умиление из грижливо подредените, украсени и реновирани стаи. Всичко е толкова пъстро и ведро, почти като усмивката й. “Това ни е първата стая. Започнахме с 20-30 дечица. Идваха и по-големи, които не отговаряха на възрастта за детска градина, но ние никого не връщахме. Играчките са много красиви, а те такова нещо досега не бяха виждали. Бяха много впечатлени.” Аз също съм впечатлена и респектирана от тази жена и нейната отдаденост и усилия. Сред цялата тази руина е успяла да постигне невъзможното - да направи нещо съзидателно и смислено. Макар и само три, цветните стаи приветстват децата, подтикват към игра и въображение, носят топлина и радост и се издигат като феникс над скелета на училището.



“Ето тук им направихме параван за куклен театър с мъжа ми. Сега ще ви покажа и куклите, които сме измайсторили. Имаме кукли за четири приказки - ето едно от трите прасенца, дядото от “Дядо вади ряпа”, вълкът, ето и червената шапчица, ето ряпа, мишки, котки, още прасенца, бабата на дядото. Ето и къщите на прасенцата, леглото на спящата красавица. Всичко на ръка сме правили.” Тук като учител не мога да не се сетя за часовете доброволен труд, които се поддържат единствено от пламъка на детската усмивка, без да има нужда от някакво друго възмездие или признание. Знам, че и тя когато е сътворявала всичко това е мислила за десетките детски очи, които любопитно и изпиващо ще гледат играта на куклите за първи път. “Чрез Сдружение “Знание” и Фондация за деца в риск по света им осигурихме идването на истински куклен театър. По-късно като им разказвахме приказки за животни осъзнахме, че те никога не са виждали мечка, лъв, крокодил и веднага ми щракна - защо да не ги заведем на зоопарк в Ловеч? И така, натоварихме един автобус с 50 деца и ги заведохме.” Замайвам се като си помисля каква огромна част от детството ми е била привилегия. Куклен театър, зоопарк, рисуване, цветни книжки, детски приказки - елементите, които развиват любопитството, творчеството, въображението и вътрешния свят, са недостъпни и невъзможни за хиляди деца в България. Кой и защо им ги отнема?



“Когато дойде пандемията ни заявиха, че повече не можем да си провеждаме занятията тук. И ние си казахме къде, къде - хайде навън на детската площадка, нали е на открито, така че може. Нареждахме се в един широк кръг и така си продължихме работата. А като минават дечица отвън и видят вътре в двора колко деца има и всички казват “Може ли и ние, може ли и ние?” А те така малко по-големички, и си казвам “ами защо да не може, елате, заповядайте”. И така започнаха да идват, та понякога и до 50 сме стигали.” За хората от образователната система изразът “когато дойде пандемията” е наситен с допълнителна болка. Усещането за безтегловност и безперспективност е там при всяка нова заповед, с поредните мерски, във всеки онлайн час, в който преподавайки на малки квадратчета с буква и номер, трябва да повтаряме “ехо, там ли сте, чувате ли ме?” Това усещане идва и от факта, че достъпът на децата до образование е с по-малък приоритет от достъпа до мола, заведенията за хранене, баровете и дискотеките. Така в онлайн учебната среда срещу децата от семейства с по-нисък социоикономически статус и материално положение, които и без това нямат равен достъп до възможности, се извършва двоен обир.



“Тази програма беше много добре приета и от децата, и от родителите. Даже някои от родителите се забавляваха повече от децата като сядаха да си играят с тях. Те са го пропуснали това в тяхното детство - не са го имали, нито кубчетата, нито цветните моливи, нито скицниците. Миналата седмица им раздавахме млека за бебета - една фирма ни ги дари, че срокът им ще изтече в края на месеца. На по-късен етап направихме малка кухня в съседство, за да можем да им осигуряваме закуска, защото не всички родители имат възможност да осигурят храна на децата си. Някои ги изпращат с нещо дребно при нас - сандвич или нещо такова, но другите деца, които нямат нищо за ядене, ги гледат с един жален поглед. И така направихме кухнята по една програма “Как да отгледаме здрави и умни деца” и там се учихме предимно с майки от ромски произход как да готвят, как да правят кашички, какви са храните, подходящи за малки деца. Много искам това място да го направим хубаво и достъпно за много дечица и да се превърне в детска градина, защото деца в селото наистина имаме. Голяма част от тях са от ромски произход, но какво от това, деца са, трябва да имат шанс, защото ако не посещават детска градина, са обречени.”



“На всички кметски избори винаги имам позиция и отивам лично да говоря с представителите, за да сме сигурни, че това нещо ще продължи. И те все ми казват “Ама за какво ще го ползвате това финансиране?” Как за какво? Ще направим детска градина, пенсионерски клуб, библиотека, музей, спортна зала, винаги има за какво. Един кмет така ни обеща, че ще го направим, изготвихме програма, но програмата излезе много скъпа. И ни казаха “Еми, няма да имаме възможност да го направим, съжаляваме, че обещахме, но няма как. Можем да махнем целия втори етаж на училището, да оставим само първия и за него вече ще има как да намерим финансиране”. Да де, обаче аз си казах абсурд - това училище е правено с доброволен труд на хора от селото преди 100 години, това е една голяма стабилна сграда, малко в лошо състояние, но все пак не съм аз човекът, който да поеме отговорност да го разрушим наполовина. Така че сега търсим други начини, малко по малко, стая по стая, така все ми се струва, че ще успеем до края. Три стаи за година и половина, след още 2-3 години можем да успеем и цялото. А това наистина ще промени животът на много дечица.”



“Играчки имаме, материали за рисуване нямаме много много, но аз им купувам от време на време, в нас имам ксерокс и им преснимам и те си рисуват по тях, защото много обичат. Иначе от средства имаме нужда за ремонт на покрива, защото сме ремонтирали две стаи, но вторият етаж продължава да си стои така и сега ни тече от тавана на първия. Сега съм осигурила малко средства, които най-вероятно няма да стигнат, но поне малко да ремонтираме там, където тече, за да не се съсипе всичко, което сме направили до момента.”


С Йорданка се изпращаме с обещания да се видим пак напролет и да организираме планинарско и приключенско преживяване за децата. Въздухът е пълен с надежда, а тя ми разказва как миналата година децата за първи път са имали посещение от дядо Коледа, организирано от нея. Някои от тях за първи път са получили шоколадова фигурка на белобрадия старец, която иначе били виждали само по телевизията. Някои преживявания и емоции трябва да присъстват в детството на всеки човек.


Училището в Петревене има шанс да не бъде забравено, благодарение на усилията и волята на една изумителна жена и съмишлениците, които е намерила. Всяка помощ би била от значение, всички средства биха помогнали за промяната. Макар и бавна, стая по стая, тя е възможна.


За контакт: Йорданка Велчева - 0878356267


Текст: Елена Татарова

Снимки: Мария Иванова

774 преглеждания0 коментара

Последни публикации

Виж всички