Забравените училища на България: село Миланово

Возя се на предната седалка в буса и в огледалото за обратно виждане наблюдавам моите приятели-учители. Калоян както винаги е вглъбен и напрегнато гледа през прозореца. Сигурна съм, че мислите му препускат, че трескаво планира някой урок или раздел, че е отдаден дори насън на работата си. Мария е заспала, сгушена като котка, и си мисля, че цял живот познанство с нея няма да ми стигне, за да я разгадая. Тя е енигма, която съчетава непреклонна целеустременост и отговорност с детско въображение и манталитет. Габи се рее в облаците, защото носи сърцето на поетеса. Съзерцанието и проницателността заедно с неуморната грижа да помага я правят може би най-добрият човек, когото познавам. Сигурна съм, че Янко гледа пейзажа и си представя как преди милиони години Врачанска планина се е надигала, прорязвана от Искъра, за да създаде тези причудливи форми, които виждаме частично от накъсаната мъгла. Сигурна съм и че може да си представи образуването на мъглата, облаците и всичко, което ни заобикаля в този ден. Това е неговата географска супе

рсила. Обичам да пътувам с приятелите си, защото ми позволява да откривам техните и други светове и ми дава кураж пред непознатото.

Дефилето на Искър ни врязва дълбоко в планината, а Балканът ни поглъща навътре в обятията си. Скоро се озоваваме в село Миланово. Има нещо тайнствено и мистично във въздуха и разположението на това село, кацнало на ръба на скалата. Училището не е по-различно от предните такива, част от тази поредица. И тук царстват разрухата, забравата и усещането за тленност. Единствено тук обаче открихме един живот, който не само е свидетел на историята, а неин творец и пазител. Именно за този живот предпочитам да разкажа.

С Габи се впускаме в търсене на жители из улиците на Миланово. Заради неделния ден и обедния час по улиците се чуват само нашите стъпки. Водим носталгични разговори за селските миризми и как те ни препращат в детски спомени, пълни с цвят, игри, пържени мекици, череши, каручки с магарета, приготвяне на зимнина и ръцете на бабите ни, които сякаш можеха всичко. Габи е моят любим събеседник в носталгията. От една от къщите долитат кучешки лай и кудкудякане на кокошки. Именно там съзираме (както ще разберем по-късно) Драга Борисова надвесена над цветята си. Разказваме ѝ набързо за какво ме тук, а тя с радост откликва, че знае точния човек, който да ни разкаже историята на училището - нейната добра приятелка Цветана Динова, дългогодишен директор на училището. Драга веднага се обажда по телефона и разказва на приятелката си за “едни деца”, които искат да научат повече за училището на Миланово. И макар да сме във втората половина на двайсетте си години, ние бързо се връщаме в детството си, следвайки Драга по улиците и слушайки нейната история.

“Аз съм снаха тука, иначе съм от Трънския край, от Бухова, баш на границата. В нашето село вече зимата не остава нито един човек. На мене тука си ми е по-добре, там няма изобщо живот. Аз много си го обичам това село, три деца съм си създала тука.” Питам я дали има деца в селото и колко от тях ходят на училище. “Три деца има дето ходят на училище и ги свалят в Лакатник. Иначе малки деца до 1-2 години имаме много. Много се народиха да са живи и здрави. Имаме близнаци и тризнаци даже.” Две неща ми правят силно впечатление в начина на говорене на Драга - едно е, че името й определено й приляга, а другото е общото чувство и закрила, които струят от думата “имаме”. Само тук в селото една жена приема всички за свои деца.

Прекрачваме прага на дома на Цветана Динова, а тя ни посреща радушно и усмихнато. Драга също закачливо се запознава с нея и я пита дали я помни. Тяхното приятелство е почти петдесетгодишно. В дома на Цветана е топло, уютно и мирише на чай. По масите и столовете е нареден разсад в очакване на по-слънчево време. Тя с любов ни показва своите пиперчета, домати, брюкселско зеле, че дори и кейл. В следващия час и половина тази къща, ще стане и наш дом, където се стопляме, изсушаваме косите си от дъжда и желаем от сега да посетим отново.

Все повече се чувствам като на гости при баба - Цветана и Драга започват да се суетят как да ни осигурят максимален комфорт и какво да ни предложат за хапване и пийване, не защото сме гости, а защото така посрещат хората с добра и щедра природа, които веднага чувстваш близки. Цялото им суетене по подготовката на кафето е съпроводено с приятелски саркастични подмятания.

Цветана: “Отвори печката да стане топло”.

Драга: “Нема да отварям печката, топло е. Да я отворя и да ти счупя печката и после да ми се караш, другарко Динова”.

Цветана: “Винаги ми казва “другарко”, а пък аз каква другарка съм вече...”

Цветана започва да ни прави кафе и взима нещо от шкафа зад Драга.

Цветана: “Чакай, мило мое, че зад теб ми е джаджата за кафето”.

Драга: “Е ти сега гледай да ме дигнеш.”