Търсене

Забравените училища на България: село Миланово

Актуализирано: юни 3


Возя се на предната седалка в буса и в огледалото за обратно виждане наблюдавам моите приятели-учители. Калоян както винаги е вглъбен и напрегнато гледа през прозореца. Сигурна съм, че мислите му препускат, че трескаво планира някой урок или раздел, че е отдаден дори насън на работата си. Мария е заспала, сгушена като котка, и си мисля, че цял живот познанство с нея няма да ми стигне, за да я разгадая. Тя е енигма, която съчетава непреклонна целеустременост и отговорност с детско въображение и манталитет. Габи се рее в облаците, защото носи сърцето на поетеса. Съзерцанието и проницателността заедно с неуморната грижа да помага я правят може би най-добрият човек, когото познавам. Сигурна съм, че Янко гледа пейзажа и си представя как преди милиони години Врачанска планина се е надигала, прорязвана от Искъра, за да създаде тези причудливи форми, които виждаме частично от накъсаната мъгла. Сигурна съм и че може да си представи образуването на мъглата, облаците и всичко, което ни заобикаля в този ден. Това е неговата географска супе

рсила. Обичам да пътувам с приятелите си, защото ми позволява да откривам техните и други светове и ми дава кураж пред непознатото.


Дефилето на Искър ни врязва дълбоко в планината, а Балканът ни поглъща навътре в обятията си. Скоро се озоваваме в село Миланово. Има нещо тайнствено и мистично във въздуха и разположението на това село, кацнало на ръба на скалата. Училището не е по-различно от предните такива, част от тази поредица. И тук царстват разрухата, забравата и усещането за тленност. Единствено тук обаче открихме един живот, който не само е свидетел на историята, а неин творец и пазител. Именно за този живот предпочитам да разкажа.

С Габи се впускаме в търсене на жители из улиците на Миланово. Заради неделния ден и обедния час по улиците се чуват само нашите стъпки. Водим носталгични разговори за селските миризми и как те ни препращат в детски спомени, пълни с цвят, игри, пържени мекици, череши, каручки с магарета, приготвяне на зимнина и ръцете на бабите ни, които сякаш можеха всичко. Габи е моят любим събеседник в носталгията. От една от къщите долитат кучешки лай и кудкудякане на кокошки. Именно там съзираме (както ще разберем по-късно) Драга Борисова надвесена над цветята си. Разказваме ѝ набързо за какво ме тук, а тя с радост откликва, че знае точния човек, който да ни разкаже историята на училището - нейната добра приятелка Цветана Динова, дългогодишен директор на училището. Драга веднага се обажда по телефона и разказва на приятелката си за “едни деца”, които искат да научат повече за училището на Миланово. И макар да сме във втората половина на двайсетте си години, ние бързо се връщаме в детството си, следвайки Драга по улиците и слушайки нейната история.