Търсене

Забравените училища на България: село Миланово

Актуализирано: Юни 3


Возя се на предната седалка в буса и в огледалото за обратно виждане наблюдавам моите приятели-учители. Калоян както винаги е вглъбен и напрегнато гледа през прозореца. Сигурна съм, че мислите му препускат, че трескаво планира някой урок или раздел, че е отдаден дори насън на работата си. Мария е заспала, сгушена като котка, и си мисля, че цял живот познанство с нея няма да ми стигне, за да я разгадая. Тя е енигма, която съчетава непреклонна целеустременост и отговорност с детско въображение и манталитет. Габи се рее в облаците, защото носи сърцето на поетеса. Съзерцанието и проницателността заедно с неуморната грижа да помага я правят може би най-добрият човек, когото познавам. Сигурна съм, че Янко гледа пейзажа и си представя как преди милиони години Врачанска планина се е надигала, прорязвана от Искъра, за да създаде тези причудливи форми, които виждаме частично от накъсаната мъгла. Сигурна съм и че може да си представи образуването на мъглата, облаците и всичко, което ни заобикаля в този ден. Това е неговата географска супе

рсила. Обичам да пътувам с приятелите си, защото ми позволява да откривам техните и други светове и ми дава кураж пред непознатото.


Дефилето на Искър ни врязва дълбоко в планината, а Балканът ни поглъща навътре в обятията си. Скоро се озоваваме в село Миланово. Има нещо тайнствено и мистично във въздуха и разположението на това село, кацнало на ръба на скалата. Училището не е по-различно от предните такива, част от тази поредица. И тук царстват разрухата, забравата и усещането за тленност. Единствено тук обаче открихме един живот, който не само е свидетел на историята, а неин творец и пазител. Именно за този живот предпочитам да разкажа.

С Габи се впускаме в търсене на жители из улиците на Миланово. Заради неделния ден и обедния час по улиците се чуват само нашите стъпки. Водим носталгични разговори за селските миризми и как те ни препращат в детски спомени, пълни с цвят, игри, пържени мекици, череши, каручки с магарета, приготвяне на зимнина и ръцете на бабите ни, които сякаш можеха всичко. Габи е моят любим събеседник в носталгията. От една от къщите долитат кучешки лай и кудкудякане на кокошки. Именно там съзираме (както ще разберем по-късно) Драга Борисова надвесена над цветята си. Разказваме ѝ набързо за какво ме тук, а тя с радост откликва, че знае точния човек, който да ни разкаже историята на училището - нейната добра приятелка Цветана Динова, дългогодишен директор на училището. Драга веднага се обажда по телефона и разказва на приятелката си за “едни деца”, които искат да научат повече за училището на Миланово. И макар да сме във втората половина на двайсетте си години, ние бързо се връщаме в детството си, следвайки Драга по улиците и слушайки нейната история.


“Аз съм снаха тука, иначе съм от Трънския край, от Бухова, баш на границата. В нашето село вече зимата не остава нито един човек. На мене тука си ми е по-добре, там няма изобщо живот. Аз много си го обичам това село, три деца съм си създала тука.” Питам я дали има деца в селото и колко от тях ходят на училище. “Три деца има дето ходят на училище и ги свалят в Лакатник. Иначе малки деца до 1-2 години имаме много. Много се народиха да са живи и здрави. Имаме близнаци и тризнаци даже.” Две неща ми правят силно впечатление в начина на говорене на Драга - едно е, че името й определено й приляга, а другото е общото чувство и закрила, които струят от думата “имаме”. Само тук в селото една жена приема всички за свои деца.

Прекрачваме прага на дома на Цветана Динова, а тя ни посреща радушно и усмихнато. Драга също закачливо се запознава с нея и я пита дали я помни. Тяхното приятелство е почти петдесетгодишно. В дома на Цветана е топло, уютно и мирише на чай. По масите и столовете е нареден разсад в очакване на по-слънчево време. Тя с любов ни показва своите пиперчета, домати, брюкселско зеле, че дори и кейл. В следващия час и половина тази къща, ще стане и наш дом, където се стопляме, изсушаваме косите си от дъжда и желаем от сега да посетим отново.


Все повече се чувствам като на гости при баба - Цветана и Драга започват да се суетят как да ни осигурят максимален комфорт и какво да ни предложат за хапване и пийване, не защото сме гости, а защото така посрещат хората с добра и щедра природа, които веднага чувстваш близки. Цялото им суетене по подготовката на кафето е съпроводено с приятелски саркастични подмятания.


Цветана: “Отвори печката да стане топло”.

Драга: “Нема да отварям печката, топло е. Да я отворя и да ти счупя печката и после да ми се караш, другарко Динова”.

Цветана: “Винаги ми казва “другарко”, а пък аз каква другарка съм вече...”

Цветана започва да ни прави кафе и взима нещо от шкафа зад Драга.

Цветана: “Чакай, мило мое, че зад теб ми е джаджата за кафето”.

Драга: “Е ти сега гледай да ме дигнеш.”

Цветана: “Да ти дам един стол, по-висок, да седнеш удобно”.

Драга: “Абе, слагай кафето и не ми се обяснявай”.

Цветана: “Хайде мила, разлей ти на децата кафе по чашите.”

Драга: “Ето, веднъж да дойда и ме ползва за сервитьорка. Май не го разделих по равно. Ето за най-мъненкото, най-малко” - и ми подава чаша.

Цветана: “Значи тя е виновна, не аз. Аз на всички давам по равно.”

След това Драга като “специалист” е наредена със задачата да ни отвори и почерпи с Миражки. Като ги гледам как се отнасят една с друга и имам чувството, че в тяхното приятелство е заключена цялата споделена история и ценностна система на това село.

Цветана започва разказа си като умел разказвач на истории и автор на три книги.


“Аз в училището вече не ходя, защото ще получа инфаркт, но името му е “Отец Паисий”. Имало е две училища - едното се е казвало “Св. Св. Кирил и Методий”, а другото се е казвало, се казваше де, хайде в минало несвършено да го говоря, “Отец Паисий”. С това изречение тя косвено отговаря и на въпроса ми по какво е преподавала. Само учител по български език и литература разделя миналото на свършено и несвършено. Историята на село Миланово или както се е казвало преди - Осиково, тя събира в книгите си и давайки й живот там, тя остава несвършена.

“Още от средата на 19-ти век тука е имало форма на образование, онази килийна форма на Възраждането. Което означава, че някога хората са били будни и са се интересували от тоя проблем. Намерили са начин с учебници макар и примитивни, да се обучават на четмо и писмо. Учен човек за онова време е бил този, който е можел да чете и да пише. Не е имало нужда от някакво специално образование, за да станеш учител, просто е трябвало да си грамотен.”

“След Освобождението съвсем сериозно хората от селото се замислят за училище, защото до този момент са се обучавали в частни къщи - значи представете си отдолу е кръчмата, а отгоре е училището, което нали никак не е удобно и прилично, но все пак е било решение на проблема.” През 1879г. във ВНС е имало депутат от Осиково - Иван Стоянов Рунчев, който отива с голямата поръчка да се построи училище в селото, защото ученици е имало, учители е имало, но сграда - не. По-късно са сграда на училището е избрана Тормановата къща. Цветана споделя, че “там е учила моята свекърва първо и второ отделение. Тя научи малкия ми син Явор да чете още преди да тръгне на училище. Жената с второ отделение. Похвалвам нея, не сина ми.”



В началото на миналия век селото започва да се разраства и измества на юг, което налага построяването на нова сграда през 1922г. “Аз нея я помня, но не съм учила там, защото вече беше построена третата сграда. Тя се намираше там, където сега е навесът на ПП “Врачански Балкан”. Но все още стоят дънери от сливите, които бяха до оградата на училищния двор. И когато мина все си ги гледам и си го припомням.” Първите две сгради са съборени и в момента е останала само третата.“Едната умишлено я събориха, за да се направи място на центъра. Другата започна да се руши и постепенно едни взеха цигли, едни взеха камъни, като термити я разфасоваха и тя изчезна.”


“Строителството на третата сграда е много интересно и продължително. Първо е трябвало да се определи място и братя Топалийски дарили своята ливада за основа на новото училище. Строежът започва преди 9ти септември 44та година при кмета Цветко Александров, когато са се направили основите и са се изкопали мазата. След 9ти септември започва ударна работа за довършване на сградата, в която участва цялото село. Организира се бригадирско движение в три смени по 45 дена, в които работят младежи - девойки и момчета. Дори попът е бил бригадир във всичките три смени, защото е работел по арматурата - свивал и ковал желязото за училището. Изработват тухли, карат пясък, носят камъни, секат дървета и ги карат с волове като ги дялат на място - и така за много кратко време, няма и две години се слага покривът. Имаше работилница за дървообработване и металообработване, столова, физкултурен салон, пансион и училищен автобус”. Всичко това извиква в съзнанието ми една картина, която предполагам е актуална за много села - топъл пролетен ден, общи усилия, споделена, трескава работа и един училищен идеал.

На 6 февруари 1951 година училището отваря врати. “Тази дата съм я запомнила. Дори не са изчакали края на учебната година, само и само да влязат в тази нова, голяма сграда и да се учат. С много, много доброволен труд, пари не са имали, но са се трудили и сами са си произвеждали тухлите, което е похвално.” В гласа на Цветана се усеща голямо вълнение и гордост от нещо съзидателно, нещо смислено и солидарно, което не всеки съумява да постигне в живота си. Цветана става учител по български език в училището, след като е била директор на детската градина, а по-късно завършва българска филология, става майка на две деца и заедно със съпруга си строят дома си в Миланово. Тя остава учител по-малко от два месеца, преди да приема позицията на директор.

“На мене ми е трудно да говоря за този момент. Бившият директор направи екскурзионно летуване за група ученици от училището във Видин и са отишли да видят реката. Едно от децата тайно си е взело плавници и скришно от ръководителя си ги слага и скача да плува. За съжаление се дави. Директорът е бил при тях, завел ги е да видят реката, но не не и да плуват. По-късно беше уволнен. Затова вместо да бъда учител ме предложиха за директор и ония горе решиха да ме одобрят”. Цветана е директор на училището 21 години до 1997г. Под нейно ръководство в началото децата са 176. “Но с всяка изминала година децата намаляваха, намаляваха, намаляваха и накрая започнахме да сливаме паралелки. А най-страшното е да преподаваш два урока - например имаш история - на едните предаваш една история, на другите друга. Имаше един Бисер, много умно дете, той записа после история в университета. Дала съм му задача за неговия си урок, а той с едно ухо слуша и урока на горния клас и отговаря на всичките ми въпроси и за двете паралелки.”


Училището е закрито през 2000 година поради липсата на ученици. “Ако с къщата ми се е случило нещо, ще го преживея някак си. Но за онази сграда там ми е много по-тежко. Обезлюдяването на селата беше тенденция, беше ужасно, а имаше работа за хората, имаше производство. А хората, които работеха тука, раждаха децата си тука и те учеха тука. И всичко това се унищожи тотално. Хуните на Атила да бяха минали от тука да не са го унищожили така жестоко, както нашите родни български управници.”

Думите на Цветана ме поразяват с тъга. Едновременно с това ми е ясно, че нищо не е вечно, нито училището, нито Атила, нито ние. В този свят на преходност и разруха обаче, 21 години като директор в едно училище, сред деца, усмивки, учене и любов, ми се струват като цяла вечност, изпълнена със смисъл.



Текст: Елена Татарова

Снимки: Янко Морунов

88 преглеждания0 коментари

Последни публикации

Виж всички