Забравените училища на България: селата Ковачевци и Поповяне

В ранните часове на безснежния Коледен ден се отправяме на пътешествие там, където се срещат меките склонове на Витоша, Плана и Верила. Напускайки столицата, минаваме през китната Бистрица, сгушената Железница, вилната зона Ярема и пристигаме в селата Ковачевци и Поповяне. Тук пейзажът рязко се променя и макар хубостта на планината да си стои на мястото вече няма пъстро боядисани огради, цветни лехи и насаждения и пушек от комина на всяка къщичка. Хора по улиците също няма и се чудя дали е защото празнуват Коледа, или пък ги е затворил вкъщи поредния локдаун, или си е така по принцип. Само на 40 км от София и на 25 км от Самоков селата Ковачевци и Поповяне ми се струват забравени и изоставени между трите планини, които доминират пейзажа и сякаш ги пазят от посетители.

В Поповяне нямаше признаци на живот и не срещнахме никого. Само няколко селски Шаровци се навъртаха около нас при вида на домашната питка останала от Бъдни вечер. С лекота съзряхме сградата на училището - тя беше кацнала достолепно и високо над малките покривчета и представляваше контрастна отметка на една отминала епоха. Царският й облик ме оздачаваше - този шедьовър принадлежеше по-скоро на някоя виенска улица, отколкото на склон в Плана планина. Липсата на хора, с които да разговарям ме насочи към виртуалното пространство - не ми се струваше възможно толкова красива сграда да е напълно потънала в забвение. Попаднах на текст от Пламен Иванов, родом от Поповяне, който видимо с големи усилия беше събирал парчетата история и спомени, за да възкреси миналото.

Първото килийно училище в Поповяне отваря врати преди цели 190 години, а век по-късно се появява и сградата пред мен. Тук откривам и причината за съществуването на тази перла в българското село - тя е дело на поповянец, завършил архитектура във Виена и е изградена с безвъзмездните средства и труд на неговите съселяни, носейки съвсем заслужено името ОУ “Царица Йоанна”. Нещо повече - тази сграда показва отношението на хората от Поповяне към училището - отредено му е най-високото място в селото и най-красивата сграда, плод на общи усилия и вяра. Основната мисия на образованието - да сплотява, извисява и развива - тук е съществувала, но докога?

След 1944г. Царица Йоанна прави път на основателя на социалистическото движение Димитър Благоев и с новото си име училището функционира до 1956г., след което поема по пътя на повечето селски училища - превръща се в дом за възрастни хора, а след промените затваря врати. Какво и как променяме, имаме ли визия за тази промяна и свързана ли е тя с най-належащите приоритети, са все въпроси, които си задавам пред рушащите се образователни структури.

Връщаме се към пустеещия площад на селото и ненадейно улавям леко нескопосано, но много мелодично “Стани нине, господине, че ти идем добри гости.” Развълнувано се опитвам да определя посоката, от която идва, защото за първи път в селото чувам глас. И то не просто глас, а детски глас. Не след дълго банда коледари изскача иззад затворения Хоремаг и се насочва право към нас чужденците. Охотно ни предлагат скромния си репертоар от коледни песни и ни поглеждат в очакване. Не скриват разочарованието си от скромната ни разплата за това представление, но домашната баница и питка не е за изпускане. Разпитват ни естествено защо сме тук и какво правим “баш на Коледа”, а ние им казваме, че сме учители в търсене на училища. “То тука нема, ние ходим в Ярлово. Сега не ходим де, нали не сме на училище.” Мисля си “баш на училище сте си”, но като ми казват, че нямат Интернет и технологични устройства, какво ли представлява за тях обучението от разстояние в електронна среда? “Казаха, че чак напролет ще ни връщат в класната стая”. Значи напролет ще берем “плодовете” на социалната изолация, емоционалната дистанция, високата тревожност и липсата на мотивация. Или по-скоро ще им обърнем гръб в името на преизпълнението на образователните стандарти и учебни програми.

Потегляме на север към Ковачевци и спираме пред сградата на кметството, която има повече избити отколкото здрави прозорци. Тийнейджъри, дошли на гости на село за празниците, палят пиратки рано сутрин на центъра по стара коледарска традиция. Двама ранобудни маскирани клиенти се редят в очакване пред селския магазин. В сравнение с Поповяне тук животът направо кипи. Заговарям единия от чакащите с надежда да открия началото или края на историята на ковачевското училище, за което не успях да намеря никаква диря. Надеждата ми расте, когато той споделя, че баща му Бранко е бил директор дълги години в училището, но леко спада, когато не успява да се сети за неговото име. “Народно основно училище Христо Ботев, така да беше...”. Гръм от пиратка увековечава паметния момент, в който името на училището изплува от небитието.