Търсене

Забравените училища на България: селата Ковачевци и Поповяне




В ранните часове на безснежния Коледен ден се отправяме на пътешествие там, където се срещат меките склонове на Витоша, Плана и Верила. Напускайки столицата, минаваме през китната Бистрица, сгушената Железница, вилната зона Ярема и пристигаме в селата Ковачевци и Поповяне. Тук пейзажът рязко се променя и макар хубостта на планината да си стои на мястото вече няма пъстро боядисани огради, цветни лехи и насаждения и пушек от комина на всяка къщичка. Хора по улиците също няма и се чудя дали е защото празнуват Коледа, или пък ги е затворил вкъщи поредния локдаун, или си е така по принцип. Само на 40 км от София и на 25 км от Самоков селата Ковачевци и Поповяне ми се струват забравени и изоставени между трите планини, които доминират пейзажа и сякаш ги пазят от посетители.





В Поповяне нямаше признаци на живот и не срещнахме никого. Само няколко селски Шаровци се навъртаха около нас при вида на домашната питка останала от Бъдни вечер. С лекота съзряхме сградата на училището - тя беше кацнала достолепно и високо над малките покривчета и представляваше контрастна отметка на една отминала епоха. Царският й облик ме оздачаваше - този шедьовър принадлежеше по-скоро на някоя виенска улица, отколкото на склон в Плана планина. Липсата на хора, с които да разговарям ме насочи към виртуалното пространство - не ми се струваше възможно толкова красива сграда да е напълно потънала в забвение. Попаднах на текст от Пламен Иванов, родом от Поповяне, който видимо с големи усилия беше събирал парчетата история и спомени, за да възкреси миналото.







Първото килийно училище в Поповяне отваря врати преди цели 190 години, а век по-късно се появява и сградата пред мен. Тук откривам и причината за съществуването на тази перла в българското село - тя е дело на поповянец, завършил архитектура във Виена и е изградена с безвъзмездните средства и труд на неговите съселяни, носейки съвсем заслужено името ОУ “Царица Йоанна”. Нещо повече - тази сграда показва отношението на хората от Поповяне към училището - отредено му е най-високото място в селото и най-красивата сграда, плод на общи усилия и вяра. Основната мисия на образованието - да сплотява, извисява и развива - тук е съществувала, но докога?





След 1944г. Царица Йоанна прави път на основателя на социалистическото движение Димитър Благоев и с новото си име училището функционира до 1956г., след което поема по пътя на повечето селски училища - превръща се в дом за възрастни хора, а след промените затваря врати. Какво и как променяме, имаме ли визия за тази промяна и свързана ли е тя с най-належащите приоритети, са все въпроси, които си задавам пред рушащите се образователни структури.





Връщаме се към пустеещия площад на селото и ненадейно улавям леко нескопосано, но много мелодично “Стани нине, господине, че ти идем добри гости.” Развълнувано се опитвам да определя посоката, от която идва, защото за първи път в селото чувам глас. И то не просто глас, а детски глас. Не след дълго банда коледари изскача иззад затворения Хоремаг и се насочва право към нас чужденците. Охотно ни предлагат скромния си репертоар от коледни песни и ни поглеждат в очакване. Не скриват разочарованието си от скромната ни разплата за това представление, но домашната баница и питка не е за изпускане. Разпитват ни естествено защо сме тук и какво правим “баш на Коледа”, а ние им казваме, че сме учители в търсене на училища. “То тука нема, ние ходим в Ярлово. Сега не ходим де, нали не сме на училище.” Мисля си “баш на училище сте си”, но като ми казват, че нямат Интернет и технологични устройства, какво ли представлява за тях обучението от разстояние в електронна среда? “Казаха, че чак напролет ще ни връщат в класната стая”. Значи напролет ще берем “плодовете” на социалната изолация, емоционалната дистанция, високата тревожност и липсата на мотивация. Или по-скоро ще им обърнем гръб в името на преизпълнението на образователните стандарти и учебни програми.





Потегляме на север към Ковачевци и спираме пред сградата на кметството, която има повече избити отколкото здрави прозорци. Тийнейджъри, дошли на гости на село за празниците, палят пиратки рано сутрин на центъра по стара коледарска традиция. Двама ранобудни маскирани клиенти се редят в очакване пред селския магазин. В сравнение с Поповяне тук животът направо кипи. Заговарям единия от чакащите с надежда да открия началото или края на историята на ковачевското училище, за което не успях да намеря никаква диря. Надеждата ми расте, когато той споделя, че баща му Бранко е бил директор дълги години в училището, но леко спада, когато не успява да се сети за неговото име. “Народно основно училище Христо Ботев, така да беше...”. Гръм от пиратка увековечава паметния момент, в който името на училището изплува от небитието.




Със забавена, затруднена, дрезгава реч той ми разказва за миналото и реалността: “Имаше народ, имаше хора, имаше деца, тука учеха до осми клас. Ти влиза ли вътре да видиш какво е? Ще се хванеш за глава. Всичко е разбито, изпотрошено, но така е като няма кой. Обаждах се на една кметица и ей така си остана. А можеше да се стегне, да се използва, но няма хора, няма и власт. Няма нищо, сестро, а беше едно време, беше…”. Когато директорският син влиза в мантрата “навремето беше”, решавам да вляза в училището, за да видя за себе си какво е било. А и неговият приятел е приключил в покупките за деня и скришно му показва патронче водка, така че ги оставям да се отдадат на тези важни дела в Коледната сутрин.





Влизайки в четвърто поред забравено училище, усещам как съм притъпила сетивата си към гледката. Първоначалното огорчение и болка, които изпитвах, прекрачвайки прага на рушащите се сгради, са отстъпили на любопитство и известна доза очакване. Чувствам се като изследовател и някак на мястото си - дори не ми е странно, че предпочитам да прекарам коледната сутрин в това мъртвило, а не в предпразнична олелия у дома. Истината е, че просто ми липсва училището, липсва ми класната стая, липсват ми лицата и усмивките на децата, липсва ми да поглеждам на двора, да си разливам кафето на катедрата, да повтарям и потретвам инструкции за упражнение, да слушам тийнейджърските разкази на учениците ми в междучасието. Вече два месеца се обучаваме в електронна среда и дали някой научи нещо не мога да кажа, но истината е, че усещам повече духът на училището тук, в тази гробница, отколкото, когато застана пред лаптопа си и видя учениците си затворени в малки видео кутийки.





Разхождам се из празните стаи и разглеждам ученическите пособия и помагала от преди 50-60 години. Опитвам се да проследя промяната и прогреса на нашето общество, разлиствайки учебници и взирайки се в картите на стената. Неврокоп и Горна Джумая са се превърнали в Гоце Делчев и Благоевград; Толбухин отстъпва място на Добрич; предметите четене и писане са се революционализирали в Български език и литература; СССР се разпръсва по политическата карта. За жалост училището не е доживяло достатъчно дълго, за да разбере за разпадането на Югославия. Уж много неща са се променили, а някак в есенцията си са останали същите - не откривам особена разлика в учебните ресурси, използвани преди няколко десетилетия и тези, които се предлагат на учениците ми днес. Естествено се питам дали има каквато и да е разлика и в методите на преподаване и взаимодействие в класната стая. Освен че сме модерни и виртуални, май не.





Колегата ми енергично размахва една релефна карта на Пирин - нямало вече такива и какво ли не би дал за няколко релефни карти, по които да обяснява уроците си. После се сеща, че трудно ще се вижда ситния шрифт през камерата на лаптопа и я оставя картата леко разочарован. Толкова време мина откакто сме били в класните си стаи без страх, че ще ни затворят след седмица или дори ден, че приемаме това за новата нормалност. Дори ни е страх да изказваме гласно надежда за връщане или да си представим образователните, емоционалните и социалните дефицити, с които ще ни предстои да се справяме в идните години.





Напускаме училището и срещу нас на спирката виждам, че един дядо седи и чака. Най-вероятно чака автобус, който никога няма да дойде. Може и да е в очакване на Годо. Приближавам, поздравявам и се запознавам с дядо Боян. Пита ме какво търся в училището, а аз му разказвам за учителския си интерес към забравените истории на моите професионални предци. Дядо Боян е приятно изненадан от тази среща и с готовност подема разказа си: “Всичко е отворено, разбито, разнебитено, занемарена работа… и не само тука - предприятия, строежи. Навремето имаше скотовъдство - 28 000 овце и крави, а сега няма - нито животни, нито поминък, нито хора. Ей там има един човек с 5 овци и това е. Ако не си пенсионер, а си по-млад требва да гладуваш или да бегаш у градо или у София. Деца няма, то и хора няма. Ще тръгнеш и ще минеш 10 къща, я у една къща живее човек, я не. Понякога и 20 ще минеш.” Това е един разказ, който лесно приляга на всички училища и села, които посетихме до момента. Не е просто разказ, а споделена участ.





“Аз там учех от първо до четвърто отделение, но то беше малко училище тогава. После след четвърто отделение се местехме в другата сграда, където сега е читалището. Аз съм 32-ра, значи 42-ра съм бил на училище. Имаше тогава и война. Сега карам 99-та година… така де 89, ама все се бъркам с 99-та година и си викам - щом все ми е на устата, значи и до толкова ще доживея.” От сърце му пожелавам след десет години да можем да се срещнем пак на спирката. “Ама гледай сега, аз всеки ден правим разходки - по два-три километра. Тръгна от нас и полека-лека по пътя дойда тука на спирката. Седна, почина и айде пак на обратно. Хората минават и ми викат “Спри се малко, седни, почини”, а аз им отговарям “‘га откажат краката, нема да мога да ‘одя. Додека е писано обаче, до там ще ‘одя.”





Простите думи на дядо Боян и непреклонността на духа му ми напомнят още веднъж колко устойчив е човек на всички съдбовни предизвикателства. Напомнят ми и за важността на малките, непредвидени срещи и пътувания. В тяхната мигновеност се таи повече смисъл и стойност отколкото в повечето ни предвидени и планирани взаимодействия. Когато ти и човекът отсреща сте наясно с това случайно и кратко преплитане на пътища и истории, няма какво да криете, ставате откровени, искрени и човешки. Изпитвам благодарност към дядо Боян за прилива на сила и надежда, който влива в края на най-абстрактната и променлива календарна година. Чувствам се готова да се изправя и да тръгна отново по пътя си. Пък докъдето е писано, до там ще стигна.





748 преглеждания0 коментари

Последни публикации

Виж всички