Забравените училища на България: селата Брегаре и Ставерци

В един от невъзможните за дишане летни дни с Катето поемаме по пътя на моето детство. С всеки изминат километър към Плевен температурата се покачва, а спомените ми препускат лудо в съзнанието докато слушаме на рипийт единствения албум на Оратница, който имаме в колата си. Пътят ни превежда през любимата ми част на Балкана, прерязана от автомагистрала Хемус, чиято красота ме смазваше като дете и ми шепнеше, че моят път е някъде там в планината. Мислено се пренасям в червения Опел Кадет на баща ми, прегръщам сестра ми на задната седалка и се отпускам в уютната люлка на детските спомени. Тяхната яркост и непокътнатост ми връща вкуса на вафлите с локум от Ябланица, пъстрия образ на селските лалета в Петревене, свежестта на дините от пазара в Горни Дъбник и спокойствието край река Искър, където баща ми някога е ловил риба с прадядо. Изплувам в реалността, когато минаваме табелата за Брегаре и навигирам Катето към къщата на дядо. Тя е лесна за намиране, защото в този горещ, мъртъв обед е единствената къща с човек, който спокойно чака отвън.

Елена с прадядо си Георги, 1996г.

Дядо ми е седнал на сянка под черницата и ми се струва сякаш цял живот е чакал там. Нашето посещение е празник за него, който отбелязваме с най-хубавите зеленчуци от градината, пълна касетка малини и подбрана ракия за специални случаи. Докато си говорим за финала на Европейското първенство, оглеждам селската ни къща. Учудвам се на разликата в перспективата - колко дълги ми се струваха лехите, колко високо беше за мен гроздето, колко бездънен беше геранът. Интересно и някак плашещо е как миналото се смалява в съзнанието ми до една малка точица, която ще изчезне в небитието някой ден, но все още е тук само защото аз мисля за нея.

Елена с дядо си Борислав, 2021г.

По традиция училището-реликва ни очаква в центъра и смело се отправяме към входа му - след няколко посещения в забравени училища не смятам, че има какво да ме изненада. Стъписвам се обаче при чувството за детско присъствие, защото отнякъде долитат детски смях и стъпки. Отзад на буренясалото игрище се натъкваме на (както по-късно ще разберем) Криси и Джем, които си подритват спукана футболна топка и с цялото си въображение се абстрахират от обстановката, в която се намират. Веднъж забелязали непознати, се спират и ни гледат любопитно от дистанция. Често се случва така - сгради и институции рухват, но будните очи и играта на топка си остават непреходно явление. Поглъщам с очи цялото училище в себе си и не понечвам да вляза вътре - и без това няма да открия историята му там. Подхващам дядо за ръка и се отправяме към къщата на неговата съученичка Кръстина - някогашната учителка по български в училището.

Криси и Джем

При срещата дядо и Кръстина се прегръщат като младежи, очите им се просълзяват и вторачват едни в други, за да прочетат и припомнят споделените си истории. За втори път днес нашето присъствие предизвиква еуфория в брегарска къща и Кръстина пъргаво се залавя да ни прави кафе докато разказва улисано за училищния живот и препуска от история на история. Кафето изгаря, прелива и леко нагарча докато тя ни показва снимки и картички от нейни ученици, които й споделят живота си до ден днешен. Гордостта в тона й, когато говори за тях, когато споделя за техните успехи и житейски път, са някак трогателно ми напомнят за самата мен, когато говоря за учениците си. Изтръпвам при мисълта, че днес гледам не само в миналото, а и в бъдещето.

Кръстина със своите спомени

“Училището ни се казваше Отец Паисий. През 1977 правихме юбилей на училището - 120 години. Аз предавах български, музика и пеене, имахме певчески хор и рецитали. Аз бях ръководител на хора. Една година решихме да участваме на Окръжния фестивал на Туристическата песен в Плевен. Там гост беше Филип Аврамов - ръководител на Туристическата песен. Аз бях много притеснена - отиваме за първи път на фестивал от село, а децата ми казваха ‘Другарко, не се притеснявайте, ние сме готови’. Аз бях на първия ред долу, децата на сцената, главният композитор беше на балкона горе, а ние пеехме неговите песни и аз се притеснявах да не изпеем нещо фалшиво, че не знам после какво ще стане. А децата излизат на сцената с новите костюми и с такова самочувствие, че аз се отпуснах и си викам ‘Дали съм ги пренавила?’ И като запяха - всички песни бяха идеални. После ми казаха ‘Личева, викат те горе на балкона.’ И аз си викам: край - сега Филип Аврамов ще каже: ‘Вие от Брегаре как можахте да премерите силите си тука?”. Отивам горе, а той стана и каза: “Искам да Ви поздравя. За пръв път чувам от селска група моите песни изпети с такава чистота в погледа, в лицата и в изражението на децата.”

Певческият хор на село Брегаре

За дядо ми училището е символ не толкова на знания, колкото на игра. “Бяхме стигнали 400 ученика. На училище аз почти не четех, бързах да играя. Вкъщи имахме крава, коза, свине и като се прибера трябва да храня, а после да тичам да играя топка. Понякога забравя и прадядо ти Георги идва да ме събира от стадиона. И съм ял бой по целия път до вкъщи с остена. А той беше млад, на 35 години, бивш кавалерист на Царя в конен полк. Отзад зад училището имахме киносалон, даваха се пиеси, прожектираха ни филми. Нашето село цъфтеше, беше образцово село. Имахме стадионче за чудо и приказ, на което дори се е играл международен мач между Чехия и Полша през 1959 година на спартакиадата между селските национални отбори на страните от социалистическия лагер. Аз съм носил фланелка с герба на селото. Национален състезател съм бил.” Усещам гордостта в гласа му, пропита с носталгия. Мога да си представя онзи младеж с будни очи, който е тичал след топката по поляните. Чак сега виждам как неусетно е остарял, чакайки на пейката пред селската ни къща.

Елена с прабаба Въта и прадядо Георги

Връщаме се вкъщи и знам, че е време да се прегърнем за изпращане. Естествено в съзнанието ми светкавично се стрелка мисълта “Ами ако се сбогуваме за последно?” Прогонвам я със силата на оцеляването и си тръгвам - както винаги полуразплакана, тъжна, щастлива, принадлежаща някъде. Предстои ни още път до следващата ни спирка - селото на баба ми - Ставерци. Едно време тези два километра между двете села ми се струваха цяла вечност, но сега си давам сметка колко малко е разделяло майчината от бащината ми линия.

Къщата в Ставерци намирам с детска интуиция и навигирам Катето по спомените си. Синята порта ме посреща олющена и почти не мога да различа инициалите на предците си в нея. Смъртоносно тихо е отвън, но вътре в сърцето ми бушуват миризмите, цветовете и звуците на едно щастливо минало, което никога не може да ме напусне. Като театрални миниатюри се възраждат храненето на щъкащите кокошки, миризмата на пържени мекици, спокойните очи на магарето Неда, цветовете в картините на прадядо Илия, високият орех, на който ми се караха, че се катеря, гъстият чемшир, в който се криех, онзи лошият петел, който веднъж ме клъвна, жълтото ми мече Бандзи (дали е още там някъде зад прозорците?)... Цялото ми детство буренясва и изчезва пред очите ми.

Спомням си за романа “Обратния път” на Ерих-Мария Ремарк и намирам утеха, че не съм сама в емоциите си. “И внезапно ме обзема неизразимата печал на отлитащото време - то тече ли, тече и променя всичко, а когато се върнеш, не заварваш нищо от предишното. Ех, сбогуването е тежко, ала завръщането понякога е още по-тежко.” Прескачам оградата на бабината къща, правя няколко снимки за статия и тръгвам за София, без да се обръщам, защото не искам да запомня това, което съм видяла. Усещам в себе си едно бурно желание. Желанието на потомците да увековечат паметта на предците си, за да се разграничат от собствената си смъртност.

Семейно събиране, къщата в Ставерци

Обратно в София отивам на гости на баба, защото знам, че този разказ няма да е завършен без нея. Блокът в Надежда е все така грамаден и сив, нашарен с всевъзможни по цвят и форма външни изолации. Тук са минали моите формиращи детски години, в които се учих да карам колело, да рисувам с баба, да чета с мама, да гледам футбол с дядо и най-любимото от всичко - да разглеждаме вечер с тате световния атлас и той да ми разказва какви чудеса има по света. Баба ме посреща с пълни обятия и още по-пълна маса с храна. Тя е идеалният човек за интервю, защото по природа си е самодостатъчна в разговора. За нея съм подготвила само един въпрос: “Ще ми разкажеш ли за училището в Ставерци?”. Повече подкани не са ѝ необходими.

баба Малина и нейните спомени

“Три училища има в Ставерци, едно до 4-ти клас в горния край, едно близо до църквата - прогимназия, а в долния край има още едно начално училище. Едно време прогимназията беше и гимназия. Тя беше голяма сграда на два етажа. Чичо Братан и стринка Цанка бяха тогава учители в училището, а чичо Иван Борисов беше директор. Беше висок и строг и когато ходеше из училището, муха да бръмне, ще се чуе, такова уважение всяваше. Дисциплината беше строга в училище - всяка сутрин имаше учител, който проверяваше дрехите и обувките на децата. Ако не са ти лъснати обувките, те връщаха на герана, за да ги измиеш и чак тогава можеш да влезеш в училището. Чичо Братан беше учител по математика и физика. При него нямаше двойкаджии, а дори и тези, на които не им се учеше при него, някакси им беше интересно. Стринка Цанка пък беше много строг литератор, но аз бях добър рецитатор и ме слагаше на всяко тържество и повод. Колкото бях добра по литература, толкова ми куцаше правописът и винаги при нея имах 6 по литература, 2 за правопис и то правеше средно 4. Баща ми тогава беше читалищен директор и заедно с чичо Братан поставяха пиеси в училището. Баща ми суфлираше и сам рисуваше декорите, чичо Братан беше голям хуморист и играеше заедно с другите, а ние ходехме да ги гледаме всяка седмица.”

“Дядо ми Цветко беше медицински фелдшер, първият лекар в Ставерци, и обслужваше всички села. Най-много обичах да помагам на него и татко в земеделието. Татко ме вдигаше в 2 часа, увие ме в кожена шуба, слагаше ме в каруцата и отиваме на бостана. А аз уж спя, но унесена от ритъма, гледам зората и как се развиделява. Когато отивахме на бостана или лозето, а те бяха извън селото, сядах насред стърнището и взимах с мен Смирненски, Яворов, Ботев и чета, чета, а после рецитирам. После събирахме и товарехме любениците в колата, а тя ставаше тежка, с ритли отстрани и по двеста и повече дини отгоре. Такива детски спомени имам хиляди.”

“После баща ми замина за Варна във Военноморското училище за моряк. Когато пътуваше по Средиземноморието, пращаше не картички, а рисунки на местата, които е бил и е нарисувал. Трима ставерчани отидоха в състава на парахода, който доведе царица Йоана в България, за сватбата ѝ с цар Борис. Прадядо ти беше част от този екипаж и имат снимка заедно - подарък със саморъчен подпис от царя и царицата. И когато дойде 9 септември, баща ми я скри тази снимка на гърба на едно чекмедже в скрина и там остана до 90-те.”

Завивам се с бабините разкази като с топло одеяло. Защо се ровим в миналото? Откъде идва този порив? Дали разбираме по-добре себе си и мястото си на земята през призмата на миналите поколения? Дали изпълваме живота си със смисъл, когато поддържаме живи тези истории? Дали родовата ни памет ни успокоява, че няма да бъдем забравени? Хиляди въпроси, които люлеят неспокойно уморената ми душа. И единственото, което ми остава в този екзистенциален панически миг, е да я успокоя с бабиния глас и нейната поезия.

“Бабо, прочети ми пак някое от твоите стихотворения...”

Далеч, далеч под облаците сиви

Спокойно спиш, мой роден край

Над тебе есенния вятър свири

И ситен дъжд над теб ридай.

И спомням си за тебе често

За твоя прашен селски път

И ставаш скъпо, родно място

И всеки твой прекрасен кът.

София, 1958г.

Полегнало между два баира

С паметник висок на селския мегдан,

В памет на чедата му загинали

На бойното поле във люта бран.

До него Искър се разлива

Низ безкрайното поле,

Гдето мине, щедро тя полива,

На изток бърза - Дунав я зове!

София, 2010г.

Текст: Елена Татарова

Снимки: Катерина Стоянова и Личен архив