Забравените училища на България: селата Брегаре и Ставерци
Актуализирано: 27.10.2021 г.
В един от невъзможните за дишане летни дни с Катето поемаме по пътя на моето детство. С всеки изминат километър към Плевен температурата се покачва, а спомените ми препускат лудо в съзнанието докато слушаме на рипийт единствения албум на Оратница, който имаме в колата си. Пътят ни превежда през любимата ми част на Балкана, прерязана от автомагистрала Хемус, чиято красота ме смазваше като дете и ми шепнеше, че моят път е някъде там в планината. Мислено се пренасям в червения Опел Кадет на баща ми, прегръщам сестра ми на задната седалка и се отпускам в уютната люлка на детските спомени. Тяхната яркост и непокътнатост ми връща вкуса на вафлите с локум от Ябланица, пъстрия образ на селските лалета в Петревене, свежестта на дините от пазара в Горни Дъбник и спокойствието край река Искър, където баща ми някога е ловил риба с прадядо. Изплувам в реалността, когато минаваме табелата за Брегаре и навигирам Катето към къщата на дядо. Тя е лесна за намиране, защото в този горещ, мъртъв обед е единствената къща с човек, който спокойно чака отвън.
Дядо ми е седнал на сянка под черницата и ми се струва сякаш цял живот е чакал там. Нашето посещение е празник за него, който отбелязваме с най-хубавите зеленчуци от градината, пълна касетка малини и подбрана ракия за специални случаи. Докато си говорим за финала на Европейското първенство, оглеждам селската ни къща. Учудвам се на разликата в перспективата - колко дълги ми се струваха лехите, колко високо беше за мен гроздето, колко бездънен беше геранът. Интересно и някак плашещо е как миналото се смалява в съзнанието ми до една малка точица, която ще изчезне в небитието някой ден, но все още е тук само защото аз мисля за нея.
По традиция училището-реликва ни очаква в центъра и смело се отправяме към входа му - след няколко посещения в забравени училища не смятам, че има какво да ме изненада. Стъписвам се обаче при чувството за детско присъствие, защото отнякъде долитат детски смях и стъпки. Отзад на буренясалото игрище се натъкваме на (както по-късно ще разберем) Криси и Джем, които си подритват спукана футболна топка и с цялото си въображение се абстрахират от обстановката, в която се намират. Веднъж забелязали непознати, се спират и ни гледат любопитно от дистанция. Често се случва така - сгради и институции рухват, но будните очи и играта на топка си остават непреходно явление. Поглъщам с очи цялото училище в себе си и не понечвам да вляза вътре - и без това няма да открия историята му там. Подхващам дядо за ръка и се отправяме към къщата на неговата съученичка Кръстина - някогашната учителка по български в училището.
При срещата дядо и Кръстина се прегръщат като младежи, очите им се просълзяват и вторачват едни в други, за да прочетат и припомнят споделените си истории. За втори път днес нашето присъствие предизвиква еуфория в брегарска къща и Кръстина пъргаво се залавя да ни прави кафе докато разказва улисано за училищния живот и препуска от история на история. Кафето изгаря, прелива и леко нагарча докато тя ни показва снимки и картички от нейни ученици, които й споделят живота си до ден днешен. Гордостта в тона й, когато говори за тях, когато споделя за техните успехи и житейски път, са някак трогателно ми напомнят за самата мен, когато говоря за учениците си. Изтръпвам при мисълта, че днес гледам не само в миналото, а и в бъдещето.
“Училището ни се казваше Отец Паисий. През 1977 правихме юбилей на училището - 120 години. Аз предавах български, музика и пеене, имахме певчески хор и рецитали. Аз бях ръководител на хора. Една година решихме да участваме на Окръжния фестивал на Туристическата песен в Плевен. Там гост беше Филип Аврамов - ръководител на Туристическата песен. Аз бях много притеснена - отиваме за първи път на фестивал от село, а децата ми казваха ‘Другарко, не се притеснявайте, ние сме готови’. Аз бях на първия ред долу, децата на сцената, главният композитор беше на балкона горе, а ние пеехме неговите песни и аз се притеснявах да не изпеем нещо фалшиво, че не знам после какво ще стане. А децата излизат на сцената с новите костюми и с такова самочувствие, че аз се отпуснах и си викам ‘Дали съм ги пренавила?’ И като запяха - всички песни бяха идеални. После ми казаха ‘Личева, викат те горе на балкона.’ И аз си викам: край - сега Филип Аврамов ще каже: ‘Вие от Брегаре как можахте да премерите силите си тука?”. Отивам горе, а той стана и каза: “Искам да Ви поздравя. За пръв път чувам от селска група моите песни изпети с такава чистота в погледа, в лицата и в изражението на децата.”
За дядо ми училището е символ не толкова на знания, колкото на игра. “Бяхме стигнали 400 ученика. На училище аз почти не четех, бързах да играя. Вкъщи имахме крава, коза, свине и като се прибера трябва да храня, а после да тичам да играя топка. Понякога забравя и прадядо ти Георги идва да ме събира от стадиона. И съм ял бой по целия път до вкъщи с остена. А той беше млад, на 35 години, бивш кавалерист на Царя в конен полк. Отзад зад училището имахме киносалон, даваха се пиеси, прожектираха ни филми. Нашето село цъфтеше, беше образцово село. Имахме стадионче за чудо и приказ, на което дори се е играл международен мач между Чехия и Полша през 1959 година на спартакиадата между селските национални отбори на страните от социалистическия лагер. Аз съм носил фланелка с герба на селото. Национален състезател съм бил.” Усещам гордостта в гласа му, пропита с носталгия. Мога да си представя онзи младеж с будни очи, който е тичал след топката по поляните. Чак сега виждам как неусетно е остарял, чакайки на пейката пред селската ни къща.